Тя се усмихна, но единствено на абсурдните му оправдания. Джордън Мичъл би могъл да се свърже с президента по всяко време на денонощието, дори като използва бутона за бързо набиране. Световни лидери го умоляваха да бъдат приети, а много малко политици от двете големи партии в САЩ биха дръзнали да му посочат мястото и времето на евентуалната им среща.
— Вие сте зает човек, господин Мичъл — рече на глас тя. — Напълно ви разбирам…
— Не, моля ви! — извика той, забелязал намерението й да стане. — Довършете вечерята си! — Обърна се и махна на един висок и добре сложен мъж: — Това е началникът на личната ми канцелария Джон Траск… — Сирад стисна подадената й десница. — Той ще обсъди с вас някои въпроси от административен характер, преди да подпишем официалния договор… До началото на кампанията разполагаме с малко време, затова се пригответе за няколко много натоварени седмици. Нали мога да разчитам на вас за инициативата „Куантис“?
— Все още не съм казала да — закачливо отвърна тя.
— Беше ми много приятно, Сирад — разтърси ръката й Мичъл, задържайки я малко повече от обичайното. — Надявам се, че скоро пак ще се видим…
След тези думи той излезе и забърза към колата си. Позволи на въображението си една-две фантастични картини с участието на Сирад, след което звънна мобилният му телефон. Разговорът беше достатъчно дълъг и когато свърши, вече не помнеше защо изобщо беше наел тази жена. Качествата, които я правеха ценна за него, изключваха изграждането на някакво доверие между тях. Тя бе красива, умна и съблазнителна, но и тези качества също се раждат благодарение на опита…
В единадесет вечерта вятърът беше напълно утихнал и въздухът беше неподвижен като ангелски дъх. Джеръми беше в състояние да чуе водата, която капеше от леководолазите на отряда „Голф“, които изскочиха на огледалната повърхност на езерото зад гърба му и безшумно запълзяха към сушата. Придвижваха се като някакви гигантски жаби, без шум, обединявайки се в основата на крайбрежните бамбукови тръстики на метър-два зад предната стрелкова позиция на Джеръми… Погледна през рамо и ги видя да се освобождават от гумените маски и леководолазните костюми. На преден план излязоха непромокаемите торби с оръжието, приборите за нощно виждане и зашеметяващите гранати.
— „Голф“ едно на жълта позиция — докладва на ТОЦ ръководителят на екипа Шон Девлин — як ирландец, роден в Бостън. — Моля за разрешение да премина на зелена.
— Прието, „Голф“ едно — прозвуча гласът на диспечерната. — Имате разрешение да преминете на зелена позиция.
Девлин се промъкна към тях, минавайки на метър вдясно от Хесус. На слабата светлина чертите му изглеждаха мрачни и решителни, непобедими като мангровата джунгла наоколо.
— Какво открихте? — напрегнато прошепна той. Шестимата му подчинени непрекъснато се оглеждаха.
— Двама с АК в червено-черния ъгъл — докладва Хесус. — Вие ще трябва да атакувате западния вход.
Оперативните заповеди уточняваха три евентуални точки за проникване: капандурата на плоския покрив и двете врати на първия етаж, разположени в източното и западното крило. Атакувайки от запад, щурмоваците от отряда „Голф“ имаха всички шансове да избягнат въоръжената охрана, но това щеше да стане за сметка на изненадата.
— Дай ми десет минути да стигна дотам — прошепна Девлин.
Джеръми улови в мерника си челото на Хектор и зачака да види дали ще реагира по някакъв начин на придвижването на плувците. Кръстчето се беше заковало върху едно човешко същество от плът и кръв. Независимо от сложността на упражненията в школата, това тук нямаше как да го тренира. Притисна приклада в рамото си и прогони всички външни възприятия от главата си. Един човешки живот висеше на косъм. Джеръми лекичко поглади спусъка.
Марселъс Парсънс седеше в дневната на хотелския апартамент и търпеливо чакаше завръщането на Джордън Мичъл.
— Добър вечер, сенаторе — поздрави го бизнесменът, изправил се колкото внезапно, толкова и безшумно в рамката на вратата. — Надявам се, че не сте ме чакали дълго.
— Не, не… Току-що дойдох… — Сенаторът от Монтана смутено се изправи и замалко не събори една издължена китайска ваза от династията Мин. — Всъщност, не бих казал, че съм ви чакал… Този ваш асистент е истинско чудо на организацията…