Едно-единствено нещо в тази лудница озадачи Бийчъм. Това беше мълчанието на Марселъс Парсънс. Човекът, който публично обяви несъгласието си с нейната политика, а също така и намеренията си да й попречи да стигне до президентската надпревара. Човекът, който преди време я помоли да подкрепи проектозакон за военно финансиране, който щеше да облагодетелства щата Монтана, а след това открито я обвини в двуличие и задкулисно съглашателство със сенатори от собствената си партия, гласували против същия закон.
Парсънс многократно беше показвал, че не се свени да рита падналите, но въпреки това сега мълчеше пред медиите.
— Просто не зная как да нарека подобно нещо, Бетси — промърмори той при първата им среща след официалното обвинение, съумявайки да придаде на гласа си някаква нотка на съчувствие. — Но за да бъда честен спрямо останалите членове на Комисията, аз съм длъжен да те попитам дали продължаваш да се чувстваш морално компетентна да изпълняваш задълженията си… Искам да кажа, че работим по някои доста чувствителни теми и част от членовете на Комисията вече си задават въпроса дали това… това положение няма да се отрази на преценките ти…
— Аз съм добре, Марселъс, но все пак ти благодаря за загрижеността — отговори с усмивка тя. — Ала нека отново ти напомня, че името ми е Елизабет…
Вече няколко дни се опитваше да живее нормално, борейки се с тълпите репортери, които обсаждаха каменната й къща. Роза също се опита да прогони камерите от стълбите, но репортерите моментално я заобиколиха и я засипаха с въпроси. Бил ли е този мъж любовник на сенаторката? Ти познаваш ли го? Има ли други? Колко са? Сенаторката има ли любовници от женски пол? Някога вдигала ли е ръка срещу теб?
Бийчъм продължаваше да шофира сама до местоработата си, въпреки тълпата протестиращи, която всеки ден обграждаше колата й. Повечето бяха от крайната левица и издигаха лозунги срещу войната и в защита на гражданските права. Вечер я посрещаха със скандирания „Спрете опитите за покриване“, подчертавайки убеждението си, че Слейтър е бил убит, за да не разкрие компрометиращата истина, каквато и да е тя. „Стига тайни, стига лъжи! Нека сенатските шпиони най-сетне кажат истината!“.
Кабинетът й в сградата на Сената беше единственото място, където се чувстваше защитена, поне в началото. Бункерът, от който беше водила толкова много битки. С течение на времето той се беше превърнал в спасителен оазис, в крепост, в която можеше да се скрие винаги, когато имаше нужда да възстанови авторитета и достойнството си на американски сенатор. Но с разгарянето на скандала този кабинет постепенно започна да се превръща в мраморна гробница. Сътрудниците й стъпваха на пръсти, несигурни как трябва да реагират. Те не знаеха дали след месец ще имат работа, не бяха сигурни дали приятелите им в Южна Каролина няма да им обърнат гръб. Когато я виждаха да се приближава по коридора, повечето сенатори бързаха да се приберат в кабинетите си, а хората от обслужващия персонал избягваха погледа й. Дори лобистите се пръснаха. Никой не й звънеше по телефона, с изключение на репортерите.
Или почти никой. Личният й телефон звънна в четвъртък рано сутринта, когато колегите й от Демократическата партия вече стягаха багажа си за конгреса в Бостън.
— Ало? — натисна бутона тя. Този номер беше известен само на най-близките й колеги и приятели.
— Съжалявам, че ви безпокоя на работното място — прозвуча непознат женски глас. — Но това е единствената линия, която все още не подслушват. Трябва да поговорим. Можете ли да се срещнете с мен?
Гласът беше млад, с лек среднозападен акцент.
— Кой се обажда? — попита Бийчъм. Вашингтон е град, който се крепи на информаторите, и председателката на Комисията по разузнаването разполагаше с много такива. Но тази жена не беше от тях.
— Познавам човека със зарчето, татуирано на ръката — каза непознатата. — Мисля, че трябва да си поговорим.
— Тате, тате!
Джеръми се събуди в собственото си легло и се претърколи тъкмо навреме, за да избегне двайсет и пет килограмовото тяло на Мади, което се стрелна към него по примера на кеч звездата Скалата. По петите й летеше Кристофър, размахал картонената си бухалка.
— Не можете да ме победите! — изръмжа с дебел глас Джеръми, грабна децата и ги претърколи върху завивките. Заби нос в ребрата им и започна да ги мачка, а те се разпищяха в радостна възбуда.