Десет минути по-късно доктор Пруст изключи двигателя и излезе на прашния паркинг. В центъра на голата поляна, по чиято песъчлива повърхност се виждаха разпръснати камъни и изсъхнали храсти, стърчеше нещо като малък навес, доста жалък на вид. До него беше паркиран хеликоптер МД-530 с двама пилоти на борда.
— Казвам се Ърл Карбоноу — представи се единият от тях, побързал да слезе от лявата седалка. Беше облечен в дънки от Уол Март и зелено копринено яке, а бакенбардите му бяха като на Елвис Пресли.
— Джери Патерсън, а това с доктор Пруст — отговори Патерсън. — Къде са вчерашните пилоти?
Беше взел всички предпазни мерки и се надяваше демонстрацията пред клиентите да мине толкова добре, колкото вчерашните упражнения. Но със смяната на пилотите надеждите му силно намаляха.
— Не се безпокойте — отвърна Ърл. — Летя с оръжейни системи и симулатори още от Тет… Вие си задействайте апаратурата, а аз ще имам грижата да улучим целта.
— Добре — отстъпи Патерсън. Вече беше твърде късно за спорове. — Ще бъдем готови след броени минути, само да се оправи един от нашите хора, който зле понася климата…
— Вържи му задника за мозъчните центрове и ще се оправи! — отсече пилотът. — Тукашните ветрове са доста коварни и не искам да губим време!
Във вторник сутринта Траск подкара на север по магистрала №15. В свободната си ръка държеше огромна чаша с кафе, опитвайки се да стегне организма си след кратък тричасов сън. Засече на електронната си карта местоположението на изход 37 на магистралата с две платна и насочи колата си през него, озовавайки се на черен път, водещ към изоставен самолетен хангар.
Мичъл подскачаше на задната седалка на огромния автомобил с повишена проходимост, опитвайки се да чете брой на „Американски стрелец“ отпреди четири години. Беше го заинтригувал материалът за съдбата на една пушка „Хенри“, която репортери на списанието открили в имота на някакъв банкер от Ню Мексико. Пушката била поръчана от известен тексаски земевладелец за сватбата на сина му, но била открадната от един от помощниците на Панчо Виля по време на поредното отвличане на добитък през 1910. Тексаският земевладелец така побеснял, че наел частна армия, за да си я върне. Но синът му бил убит в последвалите сражения и пушката останала в семейството на банкера в продължение на цели пет поколения. Кръстили я „Пушката на Дорадо“, на името на нещастния младоженец.
— Красиво, нали?
— Да, сър — отвърна Траск. — Решихте ли да я купите?
— Имах предвид светлината — сопна се Мичъл. — Защо в Ню Йорк никога няма такава светлина?
Траск сви рамене. Не знаеше дали шефът говори на него, или направо на всевишния. Стигна до хангара, зави наляво и продължи към пустинята, безмълвно проклинайки сухия въздух, който изсушаваше кожата и пареше на очите му. През 80-те му се беше наложило да изпълнява задача в района на Туентинайн Палмс и оттогава беше запомнил стотиците начини, по които тази околна среда се отразява на човека.
— Мисля, че това е мястото, господин Мичъл — промърмори той, насочвайки тежкия автомобил към няколко сравнително нови сгради, построени насред пустинята. От двете страни на черния път бяха паркирани десетина коли, всички без изключение покрити с тънък пласт червеникав прах.
Траск спря близо до входа и изскочи от тежкия 4×4, за да отвори вратата на шефа си. Първото нещо, което му направи впечатление, освен адската жега, беше полускритото подразделение от въоръжени мъже, пръснати навсякъде — някои в паркираните коли, други пред входа на сградата, трети в полето, заели позиция между огромните кактуси. Нямаха нищо общо с отегчените бойци от редовната армия, а бяха брадати цивилни, от които се излъчваше някакво особено чувство за превъзходство.
— Господи, колко рано напича! — оплака се Траск, докато Мичъл слизаше от колата и си слагаше слънчевите очила. Двамата се обърнаха и тръгнаха към нещо като дървена трибуна, която беше залепена за основната сграда. При стълбите ги посрещна армейски сержант в чист и изгладен маскировъчен комбинезон.
— Добро утро, господа — поздрави ги той с някаква особена военна церемониалност. — Ако ме последвате, ще ви отведа при генерала…
Влязоха в голямо и доста оживено помещение. Някой се беше досетил да нареди десетина евтини сгъваеми столове около масата в ъгъла, на която имаше закуски и кафе. Военните инженери бяха монтирали прозорци от затъмнен плексиглас, които предлагаха добра видимост към широкия около километър и половина изпитателен полигон, а едновременно с това предпазваха зрителите от горещото слънце и шрапнелите.