Кога би бил един напълно уместен въпрос, но Джеръми не го зададе. Единственото му желание беше да се разкара от тази стая, при това възможно по-скоро.
Тримата от СПО отново се изредиха да стиснат ръката му, после си прибраха формулярите и напуснаха класната стая на ООЗ, заковали очи в бронзовата камбана. За миг той остана неподвижен, опитвайки се да намали темпото, с което се развиваха събитията в живота му. Само преди три дни беше участвал като треньор на дъщеря си в официалния мач от Детската лига, а днес го разследваха от СПО за убийство по време на операция.
Убил си човек, екнаха в съзнанието му думите на Каролайн, заковала се на крачка от него в банята. Съжалявам. Гласът й прозвуча някак отдалеч, чужд и незаинтересован.
— Какво каза Мади след победното й бягане в онзи мач? — опита да смени темата той.
— Какво победно бягане? — учудено го погледна Каролайн, забравила да свали кърпата от мократа си коса. — Нима не желаеш да говорим за Пуерто Рико?
Спомни си, че остави четката за зъби и започна да плиска лицето си, докато картините в главата му се сменяха в безпорядък: плясъкът на изстреляната от Маршал Болдуин топка в ръкавицата на кетчъра, рязкото изщракване на барабана на колта 45-ти калибър, поел поредния патрон, тъничката фигурка на Мади, тичаща с всички сили през игрището… После, без никакъв преход, той изведнъж се озова в къщата на мачетеросите, в разгара на сражението. Картината избухна в главата му с такава сила, че лицето му се сгърчи в неволен тик.
Така течеше времето. Спомените го връхлитаха, когато най-малко ги очакваше — подобно вълните на мигрената, които идват и си отиват без никакъв ред, оставящи го уморен до смърт, като след тежко препиване. Имаше чувството, че сънува кошмар, в който отчаяно се опитва да побегне, но краката му отказват да се помръднат. Над главата му се плъзна облак ослепителна светлина, последван от две гигантски черни дупки, изпълнени с червени и жълти светкавици. Под краката му се появи нещо лепкаво и хлъзгаво. Кръв. Тя се стичаше от главата на простреляния мъж и се събираше на малка локвичка встрани. Простреляният мъж. Без име, без лични документи, автоматически приел прозвището „терорист“ в момента, в който заедно с гадните си приятелчета беше отвлякъл невръстното момиче.
Дали е имал деца, запита се Джеръми, докато се насочваше към вратата на класната стая. Съпруга, близки? Къде ли е живял? Въпросите изскачаха в главата му безпричинно, в бърза последователност, без участие на съзнанието. Даваше си сметка, че има нещо странно в неспособността му да се отърве от тях. Ако не беше убил онзи мъж, вероятно трябваше да убие себе си.
— Хей, тестена главо! — извика някой в момента, в който се показа в коридора. Така наричаха презрените пехотинци от американската армия. Джеръми се обърна към гласа, но коридорът беше пуст.
Вече всичко е различно, помисли си той. Забеляза началото на промяната още по време на традиционното разпускане в офицерския клуб на Рузвелт Роудс, което направиха веднага след операцията. Започна се с няколко втренчени погледа от страна на колегите му и една-две безплатни бири, смесени с текила. Всички искаха да знаят как се чувства, какво е видял в онази сграда, казала ли е нещо малката заложница. Бяха го наобиколили и внимателно слушаха как двамата с Шелънбай бяха открили и отворили тайния капак за подземието. В един момент барът беше толкова притихнал, че се чуваше само гласът на Джеръми, на фона на някаква песен на Джордж Стрейт.
Дните си течаха, от време на време имаше чувството, че операцията в Пуерто Рико беше проведена преди много години. Но имаше моменти, в които изпитваше чувството, че продължава да е там…
Джеръми стана от мястото си в класната стая на ООЗ и направи опит да прочисти главата си. Прекоси коридора и се насочи към процепите на пощенските кутии срещу вратата.
— Не забравяйте да впишете картата си — обади се секретарката и почука по корицата на дебелия журнал.
— Той вече не се регистрира — пошегува се Лотшпайх и го смушка в ребрата на път към собствената си пощенска кутия. — Той е герой от войната.
— Тук е ФБР, а не Морската пехота — отряза го секретарката и му подхвърли една химикалка. — А героите от войната не получават заплата, преди да извършат някои бюрократически процедури.
Джеръми се подчини, после вдигна купчината с кореспонденция, съдържаща лични писма и обичайните дебели пакети на вътрешноведомствената поща, известни като „амбалажната хартия“. Обърна се и тръгна към стаята за почивка в дъното на коридора. Лотшпайх го настигна по средата на пътя.