— Хей, зарежи го тоя регистър — усмихна му се той. — Ако ти трябва нещо, само кажи. У дома наред ли са?
— Да, всичко е наред — отвърна Джеръми и кимна на Джими Галяно — командирът на екип „Голф“, който без намесата му със сигурност щеше да се надъни на онзи часовой пред къщата. Ветеранът му кимна с онази любопитна усмивка на лицето, която за последен път бе показал на състезанието с кучешката каишка. За добро или лошо, той вече не беше новобранецът в редиците на „нощните снайпери“, а изведнъж бе станал член на неспокойното братство на хора, за които натискането на спусъка е част от служебните задължения.
Джеръми се усмихна, решил да превърне въпроса в предположение.
— Как се представят според теб Албърт и Кифър? — попита Лотшпайх. Ставаше въпрос за другите двама оператори, стреляли по време на акцията, които в момента даваха обяснения пред Съвета за професионална отговорност.
— Трябва да кажат истината, нищо повече — отвърна Джеръми. — Стрелбата им беше отлична и няма какво да крият.
Покрай тях минаха двама колеги и приятелски го потупаха по рамото.
— Разбира се, че стрелбата им беше отлична, човече — кимна Лотшпайх. — Тук си абсолютно прав.
На стената срещу Джеръми беше окачена фотография 20х30, на която беше запечатан екипът, участвал в операцията в затвора „Таладега“ през 1990. На такива големи фотоси се радваха само най-успешните операции през годините, десетки на брой. След като приключи разследването на СПО, операцията във Вила Давила щеше да заеме достойно място сред тях — Джеръми беше сигурен в това.
Зави наляво и влезе в „колибата“ на нощните снайпери — просторно помещение, задръстено от работни клетки с площ два квадратни метра, тренировъчни екипи и бойна екипировка.
— Хей, Уолър — извика Мани Салинас, спрял пред автомата за сандвичи на метър от бюрото на Джеръми. — Решил съм да купя на жената една машина за месене на хляб… Да ми препоръчаш някоя марка? — Екипът „Уиски“ беше известен с постоянните си бартерни операции и нелегална търговия. Там се разменяше и продаваше всичко — от шоколадови блокчета до тютюн за дъвчене марка „Бийчнът“. Спечелените пари се харчеха за общото благо на екипа — например за барбекюто в ШНО.
— Целуни ми задника — отвърна Джеръми, но му се прииска да беше измислил по-оригинален отговор. Салинас се беше включил в екипа след Войната в Залива, откъдето се беше завърнал с пълен комплект отличия — като командир на танк от Корпуса на морската пехота, той бе участвал в ликвидирането на неуточнен брой „вражески персонал“.
— На курса по снайперизъм ли научи тоя номер с брашното? — добави Мани, докато си избираше кутийка с плодови дражета. — Или сам го измисли?
Джеръми понечи да отговори, но някой изкрещя „Газ!“ и над преградата на работното му място прелетя пакет с брашно, който се стовари върху бюрото и избухна в облак от бяла прах.
— Хей, майната ви, копелдаци такива! — гневно викна Джеръми, грабна пакета с остатъка от брашното и излетя иззад ъгъла. Но онзи, който беше планирал операцията, отдавна беше изчезнал.
— Спокойно, брато — промърмори Лотшпайх и започна да изтърсва побелелия му гащеризон. — Това е част от процедурата, която просто трябва да изтърпиш…
Сирад напусна хотелската стая на Хамид малко след осем в петъчното утро, взе такси и се прибра у дома. В друг случай би се ядосала на многозначителната усмивчица на портиера пред входа, но не и днес. Нещата се подреждаха с невероятна бързина и тя нямаше време да мисли за подобни елементарни положения, при които осъмва с вчерашните си дрехи.
— Днес май ще е горещо, Джими — подхвърли тя и го дари с приятелско намигване. Това, което беше получила след дивата нощ с Хамид, изобщо не можеше да мине през ума на този лъстив слуга.
Горе побърза да смъкне изпомачканите си дрехи и да влезе под душа. След по-малко от час имаше делова закуска в центъра, а дори не беше разгърнала каталога на клиентите, с които й предстоеше да преговаря. Хамид позвъни два пъти още докато се обличаше, но тя не намери за нужно да отговори. Той вече беше безнадеждно оплетен от чара й, сега й оставаше само да клати примамката — повече с обещания, отколкото с преки действия.
Позвъни в службата да провери електронната си поща, после грабна куфарчето и бързо се спусна в гаража. Двадесет минути по-късно колата й влезе в паркинга на хотел „Четири сезона“ в Бъкхед. „Бордърс Атлантик“ притежаваше повече от десет хиляди квадратни метра офис площ в Атланта, но тези клиенти държаха срещата да се състои в любимия им хотел. Шефът й прие, просто защото ставаше въпрос за евентуална печалба от 40 милиона долара. Заряза беемвето си пред входа и се насочи към рецепцията. Един от хотелските служители бързо се насочи към нея.