— Не мислиш ли, че някой би трябвало да ме информира? — попита тя. — Искам да кажа, че нещо не е наред, когато чувам за такива големи промени от теб, а не от ръководството на собствената си компания.
— Да не забравяме за кого всъщност работиш, Сирад — меко подхвърли мъжът. Каза го с тон, който внушаваше, че не би трябвало да обсъждат тема, която е неприятна и за двамата.
Сирад сведе поглед към празната чиния пред себе си. Резюмето й без съмнение би привлякло вниманието на отдела за човешки ресурси във всяка от водещите 500 компании в страната, но истинската й трудова биография започна веднага след завършването на колежа, когато бе вербувана от Централното разузнавателно управление. След двуседмична паравоенна и физическа подготовка в Харви Пойнт, Калифорния, тя бе избрана за член на една тайна група от обещаващи млади разузнавачи, внедрени на мениджърски позиции в големи мултинационални корпорации. Получила кодовото име „Сценично присъствие“, тази нова и дълбоко засекретена система за неофициално прикритие оперираше с презумпцията, че най-добрият начин за събиране на секретна информация е да се върви след парите, които са свързани с нея.
През последните три години Хох ръководеше абсолютно всичко в живота на Сирад — от мъжете, с които трябваше да се среща, до дрехите, които да носи. Той решаваше кога да пътува, къде да ходи на почивка, дори каква марка кола да кара. ЦРУ, а не „Бордърс Атлантик“ определяше съдбата й. В този смисъл повишението на Сирад — включително и трансферът й в чужбина, не беше нищо повече от поредното прикритие. А под него тя продължаваше да е това, което винаги е била — дълбоко законспириран агент.
— Не се тревожи за Мичъл — подхвърли Хох. — Той контролира отблизо инициативата „Куантис“ и ще се свърже с теб в момента, в който задоволи любопитството си относно новата ти интимна връзка…
— Искаш да кажеш, че знае за Хамид?
— Това му е работата — той трябва да знае.
— До каква степен?
— Достатъчна, за да прати хора да те наблюдават. Кабинета ти, телефоните ти, жилището ти.
— Значи снощи са си напълнили очите! — горчиво констатира Сирад. — А тази сутрин вероятно са ме проследили дотук…
Хох започна да маже с конфитюр препечената си филийка, а тя скришом се огледа.
— Втората маса от вратата — обади се той, без да вдига глава. — Аз ще се оправя с тях, докато ти се качваш горе да прибереш софтуера.
— Би трябвало да ме предупредиш за… — започна Сирад, но Хох й хвърли хладен поглед и тя побърза да си затвори устата.
— Извинявам се — промърмори, осъзнала, че си е превишила правата. — Би трябвало да си мълча, но все пак става въпрос за личния ми живот… Който, впрочем, не зная доколко е личен…
— Какво означава „личен“? — попита Хох. — От кого искаш да го скриеш? — Направи знак на келнера да му налее още кафе, отмести чинията и се наведе към Сирад: — Трябва да разбереш едно: Джордън Мичъл е бизнесмен. Неговата единствена цел е да печели пари. Но заподозре ли, че между теб и Хамид има нещо повече от интимни отношения, ще си имаме сериозни проблеми.
Тя мълчаливо се втренчи в зачервените му очи. Те бяха единственото доказателство, че този човек все пак е податлив на стреса.
— Какво ще правя в Дубай?
— Нямаш грижа за Дубай. В момента трябва да мислиш единствено за ключа в чантата си. Качи се горе, прибери софтуера и го качи на лаптопа на Хамид. А това, което Мичъл иска да свършиш в Дубай, остава на втори план…
Хох се облегна назад, хвърли бегъл поглед към наблюдателите до вратата и спокойно довърши кафето си.
— Много ми е приятно да си бъбрим, но ще закъснееш за срещата си — промърмори той, докато подписваше сметката. После стана, наведе се да я целуне по бузата и прошепна: — Много хора се интересуват от тази сделка, Сирад. Едва ли е нужно да ти казвам колко важна за нас е тя…
Изправи се и тръгна към вратата, но Сирад не си направи труда да го проследи с поглед. Очите й бяха заковани в недовършената порция яйца, а умът й напрегнато работеше.
— Мамка му! — промърмори полугласно тя и погледна часовника си. Клиентите вече я чакаха.
Информаторите са крайъгълният камък на всяка разузнавателна операция. По подобие на агенциите, които контролираше, сенатор Бийчъм също разполагаше с цял куп информатори. Длъжността председател на основната надзорна комисия на правителството означаваше, че тя знае повече от всички за основните процеси, които протичат в държавата: кой кого преследва, кой какво търси и най-важното, защо го търси…