— Не вярвате в това, което казахте, нали? — подхвърли тя.
— Не мислите, че правото да спечелите някой долар е по-важно от правото на правителството да се защити.
— Аз не съм шпионин, а бизнесмен, госпожо сенатор — отвърна Мичъл и закова очи в нейните. А тя с неудоволствие установи, че от него се излъчва сила. Личното богатство на този човек беше около 47 милиарда долара, освен това управляваше огромна международна компания. Такива хора не скланят глава пред никого.
— Господин Мичъл е прав — побърза да се обади Парсънс. — Новата кодираща технология означава хиляди нови работни места, милиарди долари приходи, търговско равновесие и пазарен дял, който…
— Който означава два нови завода във вашия избирателен район! — добави неволно Бийчъм и моментално се прокле за своята невъздържаност.
Парсънс се втренчи в нея, същото сториха и останалите шестнадесет членове на комисията. Политиците често ровят в калта, но избягват да се замерят с нея. Всеки участник в политиката беше наясно, че избирателите гласуват за чековите си книжки. Затова едва ли имаше жив човек на изборна длъжност, който да не приветства в избирателния си район строителството на заводи като тези на Мичъл.
— Мисля, че уважаемата госпожа сенатор от Южна Каролина трябва да се замисли върху собственото си лобиране и протекции за тютюневата промишленост, а едва след това да хвърля камъни по евентуалното промишлено строителство в Монтана! — натъртено процеди Парсънс.
Това, което започна като кротко изслушване на свидетели, бързо се превръщаше в бой без правила.
— „Бордърс Атлантик“ е горда да разкрие близо хиляда и петстотин нови работни места в една икономически слаба област на Съединените щати — тактично обяви Мичъл. — Ние можехме да построим няколко нови завода в Тайланд, Мексико и дори в Китай, но предпочетохме да останем тук и да използваме най-високо производителната работна ръка в света… На практика се обявяваме за запазването на всички нови и високоплатени технологии в границите на САЩ, където е мястото им.
Браво, мислено изръкопляска Бийчъм. Добре се е подготвил.
— Не възразявам срещу заводите, а срещу технологията, господин Мичъл — каза на глас тя. — Тези работни места няма да струват много, ако американците, които ги заемат, живеят в постоянен страх от терористични атаки.
Спря в момента, в който усети, че говори като на предизборен митинг. Тръсна глава, на лицето й се появи широка усмивка.
— И така, преди да обявим господин Мичъл за светец, нека все пак му зададем няколко въпроса — подхвърли тя.
— Цялата сутрин съм на ваше разположение, госпожо сенатор — отвърна Мичъл и леко кимна с глава по посока на Парсънс и останалите членове на комисията. Поведението му беше самоуверено, по нищо не личеше, че се е засегнал.
Юридическият помощник на Бийчъм — харвардски възпитаник с клубна вратовръзка и измачкано сако, се приведе над нея с папка в ръка. Вътре имаше паметни записки, статистически данни, купища компрометиращи факти. Само един от тези материали — строго секретно заключение за състоянието на националната сигурност — беше достатъчен, за да накара Мичъл да седне на задните си части, облечени в отлично скроен панталон, но тя все още не виждаше смисъл да прибягва до този коз. В отсъствието на телевизионни камери и жадни за политически сензации репортери слушането не беше нищо повече от неофициално изясняване на отношенията.
Сенатор Бийчъм остави писалката и отпи глътка вода от чашата пред себе си. Демократ в царството на републиканците, тя си даваше ясна сметка, че част от тях открито оспорват нейната власт. И какво от това — запита се тя. Този мръсник е добър, но аз съм още по-добра.
— Бийф! Бийф, Бийф!
Джеръми Уолър си проби път през тълпата, търсейки най-доброто място за наблюдение. Петдесетината командоси от ООЗ се бяха струпали в близост до детската площадка, която се намираше в околностите на базата за обучение „Хамптън Оукс“ във Вирджиния. Членовете на ООЗ бяха задължени да живеят в максимална близост с основната тренировъчна база на морските пехотинци в Куонтико, с оглед бързото им събиране в случай на тревога. Това място беше на пет минути пеша оттам, а самият Джеръми съвсем наскоро беше прехвърлил семейството си в една къща малко по-нататък по същата улица:
— Разкажи им играта, Великане! — извика някой.
Център на всеобщото внимание беше Албер Девроа — щурмовак от екипа „Чарли“, когото всички наричаха „Бийф“. Висок над метър и деветдесет и тежък 134 килограма, той въпреки всичко приличаше на първокурсник от Военноморската академия, който дебютира във футболния отбор, а не на опитен агент на ФБР. Късо подстриганата му коса блестеше под яркото следобедно слънце, по врата му се стичаха вадички пот. Колената на защитните му панталони бяха изцапани с прах и следи от влажна трева. Което означаваше, че вече е опитал веднъж.