— Уолър — обади се зад гърба му гласът на Хесус. Обърна се и видя, че му прави знак да се изправи.
В същия миг мишените изскочиха и хукнаха в различни посоки. БУМ! — гръмна колективният глас на десетина пушки, който моментално направи излишни всякакви опити за диалог. Джеръми се изправи на крака и последва взводния към камионетката му, чийто мотор тихо боботеше.
— Какво има?
— Събирай си боклуците и ги мятай отзад! — заповяда Хесус. Изглеждаше напрегнат. — Остави оръжието и документите си на бюрото, значката също.
— Нещо не е наред? — погледна го въпросително Джеръми. Пуерто Рико беше първото нещо, което изплува в съзнанието му.
— След двадесет минути те искам на паркинга, с комплект за пренощуване — заповяда Хесус и се качи обратно в камионетката. През отворения прозорец долетя напрегнатият глас на Хауард Стърн, който викаше нещо по радиостанцията.
— Защо? Предстои ни мисия? — Пейджърът му не беше излъчил задължителния предупредителен сигнал 888. А и колегите му останаха на стрелковия полигон.
— Хайде, събирай си боклуците! — нервно изкрещя Хесус, надвиквайки поредния залп на полигона. После включи на скорост и добави: — И никакви обаждания у дома! Искам пълна анонимност!
Кракът му натисна газта и камионетката изчезна сред облак прах и ситни камъчета.
Оръжие и документи в бюрото? Агентът на ФБР не се разделя със значката и личното си оръжие дори в тоалетната. Къде, по дяволите, се готвеше да го запрати съдбата?
Сирад се появи на летище „Тийтърборо“ в Ню Джърси с огромен сак, пълен догоре с покупките, които беше направила в последния момент. Тръгвайки за Ню Йорк, тя беше взела съвсем малко багаж, защото не знаеше, че й предстои екскурзия до Близкия изток по нареждане на Джордън Мичъл. Сега обаче навакса, защото успя да овършее няколко бутика.
— Пилотът е вътре и ви очаква — обади се шофьорът, докато спираше пред един от хангарите на гражданската авиация, където „Бордърс Атлантик“ държеше своите самолети. Сирад му благодари и влезе в хангара. Командирът на самолета седеше на нещо като канапе, приведен над плана на полета.
— Само мен ли чакате? — попита го Сирад. Навън времето беше хубаво и тя изгаряше от нетърпение да излетят.
— Добро утро, госпожице Мално — изправи се пилотът и й протегна ръка: — Аз съм Франк.
Сирад го дари с любезна усмивка, но очите й бяха отправени към друг мъж, който се беше изправил пред редицата от черно-бели фотографии на стената, запечатали стари самолети ДС-3 и Груман Отерс. Човекът изглеждаше малко по-грубо скроен от средностатистическите представители на корпоративна Америка. Лицето му й беше познато, но не можеше да си спомни откъде.
— Всичко е готово, можем да се качим на борда, когато пожелаете — рапортува пилотът и посегна към сака й: — Позволете да взема това…
— Аз ще го взема — обади се непознатият и пристъпи към тях. — Ти ще караш самолета. Франк. А аз отговарям за багажа… — Преметна собствения си черен сак през рамо, стисна ръката на Сирад и вдигна сака.
— Здравейте, казвам се Крис Бартолъмю…
— Приятно ми е, Сирад — отвърна тя. Моментално усети, че срещу себе си има опитен играч.
Бартолъмю я огледа с очите на човек, виждал значително по-неприятни гледки. После кимна и тръгна след пилота, който вече крачеше към един блестящ снежнобял „Гълфстрийм“, включен на външно захранване и очевидно готов за полет.
— В Ню Йорк ли работите? — попита Сирад, опитвайки се да надвика свистенето на турбините. Усещаше ясно погледа му, залепен за задника й.
— Да, в отдела по сигурността — отвърна той, настигайки я на крачка от самолета. — Обикновено изпълнявам задачи в чужбина, към които спада логистичната подкрепа на сегашната ви мисия в Дубай.
— О, значи сте от онези в „Заешката дупка“, за които ни е забранено да говорим! — възкликна Сирад.
Той се усмихна и кимна с глава:
— Била ли сте някога в Залива?
— Това ми е първият път — излъга тя и пое първа по стълбичката на частния самолет. Избра си кресло с падаща облегалка, разположено до илюминатора. Бартолъмю пренебрегна всичките единадесет свободни места и се тръсна до нея.