Кир Буличов
Снежанка
Само веднъж видях как загива кораб. Другите пък никога не са виждали.
Не е страшно, защото не смогваш да се пренесеш мислено там и да почувствуваш всичко. Гледахме от мостика как се мъчеха да се спуснат на планетката. Изглеждаше, че се справят. Но скоростта беше прекалено голяма.
Корабът докосна дъното на полегатата падина. И вместо да спре, продължи да се движи, сякаш искаше да се скрие в камъка. Но каменното ложе не пожела да се поддаде на метала и корабът се пръсна като капка, паднала на стъкло. Движението му се забави, само някакви части лениво и беззвучно се откъсваха като леки пръски от основната маса и като черни точки излитаха над долината, дирейки удобни места, за да легнат и замрат. Това несвършващо движение продължи около минута и спря. Корабът беше мъртъв и едва тогава съзнанието ми със закъснение възстанови грохота на пропукващите се прегради, стоновете на разкъсвания метал, воя на въздуха, който се отлага по стените във вид на кристали. Доскоро живите в него същества сигурно са могли да чуят само началото на тези звуци.
На екрана се виждаше многократно увеличено пръснато черно яйце, опасано като с бордюр от причудливо замръзналия белтък.
— Край — каза някой.
Ние уловихме сигнала за бедствие и се притекохме, за да присъствуваме на гибелта му.
Когато спуснахме катера и стигнахме до долината, отблизо зрелището доби действителните си размери и трагичност, защото сега вече можехме да си представим, че това е станало с нас. Черните точки се превърнаха в парчета метал колкото волейболна площадка, частите от двигатели, дюзите и късовете спирачни колони — в счупени играчки на гигант. Струваше ни се, че докато корабът се е напъхвал в скалата, пропуквайки се, някой е наврял лапата си вътре и го е изпотрошил.
На петдесетина метра от кораба намерихме едно момиче. Беше в скафандър — всички, с изключение на капитана и дежурните, бяха успели да нахлузят скафандри. Вероятно момичето се е случило близо до люка, откъснат при удара. Изхвръкнала е от кораба, както мехурчето въздух излита от чаша газирана вода. Фактът, че оживя, е една от фантастичните случайности, които непрекъснато се повтарят от мига, когато във въздуха за пръв път се е издигнал човек. Хора са се изръсвали от самолети от пет хиляди метра височина и някак са се изхитряли да тупнат на стръмен заснежен склон или на върхове на борове, отървавайки се с драскотини и синини.
Пренесохме я на катера — беше в шоково състояние — и доктор Стрешни не ми позволи да й сваля шлема, макар всеки от нас да разбираше, че ако не й дадем първа помощ, тя може да умре. Докторът беше прав. Не познавахме състава на тяхната атмосфера и нямахме представа какви безвредни за нея, но смъртоносни за нас вируси си живуркат в бялата й блестяща, късо подстригана коса.
Сега е редно да кажа как изглеждаше това момиче и защо докторовите опасения ми се сториха, а и не само на мене, преувеличени и дори несериозни. Свикнали сме да свързваме опасността с неприятни за окото същества. Още в двадесети век един психолог твърдеше, че може да предложи сигурна проверка за космонавт, който отлита към далечни планети. Достатъчно е само да се попита какво би направил, ако срещне отвратителен шестметров паяк. Първата инстинктивна реакция на подложения на проверка е била да измъкне бластера и да изпразни в него целия му заряд. А нали паякът би могъл да се окаже бродещ в самота местен поет, който изпълнява задълженията си на отговорен секретар на доброволната организация за защита на дребните птички и щурци.
Да се очаква номер от тъничкото момиче, чийто дълги мигли хвърляха сянка по бледите нежни бузи, така че всеки от нас само като я погледнеше, изпитваше непреодолимо желание да види цвета на очите й, да се очаква номер от това момиче, дори под формата на вируси, беше някак си не по мъжки.
Никой не каза такова нещо, и аз също, но ми се струва, че доктор Стрешни се чувствуваше дребнав подлец, писарушка, който заради някакви букви в инструкцията отказва да приеме безпомощния пациент.
Не видях как докторът дезинфекцира възможно най-тънките сонди, за да ги вкара през тъканта на скафандъра и да вземе проба от въздуха. Не знаех и какви са резултатите от труда му, защото ние пак се върнахме при кораба с намерението да се пъхнем вътре и да изнамерим ново чудо — още някой жив. Безсмислено беше — едно от ония безсмислени начннания, които не бива да зарязваш, преди да си ги изкарал до края.
— Лоша работа — каза докторът. Чухме думите му, когато се мъчехме да се вмъкнем в кораба. Не беше лесно, защото смачканата му стена бе надвиснала над нас като футболна топка над мухи.