— Може би.
— Спомена, че есеите смятали тениите за демони. Ако са знаели какво представляват вирусите, вероятно биха си помислили същото и за тях. А Лагос онази вечер ми каза, че шумерите нямали концепция за доброто и злото като такива.
— Правилно. Според Креймър и Майер съществуват добри и зли демони. Добрите носят физическо и емоционално здраве. Злите — дезориентация и най-различни физически и емоционални злини… Но тези демони почти не се отличават от болестите, които олицетворяват… а много от болестите звучат за модерното ухо като психосоматични.
— Тъкмо това казаха лекарите за Дей5ид — че болестта му най-вероятно е психосоматична.
— Нищо не зная за Дей5ид освен някои доста прозаични статистически данни.
— Все едно понятията „добро“ и „зло“ са били измислени от автора на легендата за Адам и Ева, за да обясни защо хората се разболяват и защо прихващат физически и ментални вируси. И затова когато Ева — или Ашера — накарала Адам да изяде плода на дървото на познанието, тя внедрила в света концепцията за добро и зло — т.е. метавирусът, създаващ вируси.
— Възможно е.
— И така, следващият ми въпрос е: кой е написал легендата за Адам и Ева?
— Това е източник на доста научни спорове.
— А какво смяташе Лагос? Или по-скоро — Хуанита?
— Радикалната интерпретация на Никълъс Уайът на легендата за Адам и Ева предполага, че тя всъщност е била написана като политическа алегория от второзаконниците.
— Мислех, че те са написали по-късните книги, не Сътворението.
— Вярно е. Но освен това те са съставили и редактирали по-ранните книги. Години наред се е предполагало, че книгите на Сътворението са били написани някъде около 900 година преди Христа или дори още по-рано — далеч преди появата на второзаконниците. Но по-скорошните анализи на речника и съдържанието предполагат, че е била подложена на мащабна редакторска намеса по време на Изгнанието, при властта на второзаконниците.
— Значи те може да са пренаписали по-ранен мит за Адам и Ева.
— Явно са разполагали с изобилие от възможности. Според интерпретацията на Хвидберг и по-късно на Уайът, Адам в неговата градина е иносказание за царя в неговото светилище и по-точно за цар Осия, управлявал северното царство, преди то да бъде завладяно от Саргон II през 722 година преди Христа.
— Завладяването, което спомена по-рано и което прогонило второзаконниците на юг към Ерусалим.
— Точно така. Значи „Едем“, което може да се разбира просто като юдейската дума за „наслада“, означава щастлива държава, в която е живял царят преди завладяването. Изгонването от Едем в суровите земи на изток е иносказание за мащабното изселване на израилтяни в Асирия след победата на Саргон II. Според това тълкуване царят е бил отклонен от праведния път от култа на Ел и свързваното с него почитане на Ашера — която обикновено е свързвана със змиите и чийто символ е дърво.
— И връзката с Ашера някак си е предизвикала поражението на царя, и затова, когато второзаконниците са пристигнали в Ерусалим, те пренаписали историята за Адам и Ева като предупреждение към владетелите на южното царство.
— Да.
— И вероятно затова, тъй като никой не ги е слушал, може би в хода на това са измислили концепцията за добро и зло — като въдичка.
— Въдичка ли?
— Термин от Индустрията. А какво се е случило после? Опитал ли се е Саргон II да завладее и южното царство?
— Неговият наследник Сенахирим се е опитал. Цар Езекия, владетелят на Южното царство, се подготвил трескаво за нападението — много засилил укрепленията на Ерусалим, подобрил снабдяването с питейна вода. Освен това е въвел серия религиозни реформи с трайни последици, които предприел под ръководството на второзаконниците.
— И как се получило?
— Войските на Сенахирим обкръжили Ерусалим. „И в същата нощ ангел Господен излезе, та порази сто осемдесет и пет хиляди души в асирийския стан; и когато станаха хора на сутринта, ето, всички ония бяха мъртви трупове. И тъй, асирийският цар Сенахирим си тръгна, та отиде…“ Четвърта книга на Царете (или Втора книга на Царете), глава 19, стихове 35–36.