Колко мило!
— Хитър ход, Дрисък — казва тя, щом се качва във фургона на Нг. Гърлото й е задръстено и подуто. Може би от пищене, може би от токсичните отпадъци, може би ще се задави всеки момент. — Не знаеше ли за снайперистите? — Ако продължава да бърбори за подробностите около задачата, може би ще успее да не мисли за стореното от „Вихърът жетвар“.
— Не знаех за онзи на водната кула — отвръща Нг. — Но веднага щом започна да стреля, прихванахме траекториите на куршумите с милиметрова вълна и ги проследихме. — Той казва нещо на колата, тя се измъква от скривалището си и се запътва към шосе 405.
— На мен ми изглежда като очевидното място, където да потърсиш снайперист.
— Той бе в неукрепена позиция, отвсякъде изложен на показ — обяснява Нг. — Решил е да работи от самоубийствена позиция. А това не е типичното поведение на наркодилър. В типичния случай те са по-прагматични. Още някоя критика на действията ми?
— Стана ли работата?
— Да. Тръбичката бе вкарана в запечатана камера вътре в хеликоптера, преди да излее съдържанието си. После бе замразена на мига в течен хелий, преди да успее да се самоунищожи по химически начин. Сега разполагаме с проба от „Снежен крах“ — нещо, с което никой досега не бе успял да се сдобие. Тъкмо върху такива успехи се гради репутация като моята.
— Ами Плъховете?
— Какво Плъховете?
— Те прибраха ли се във фургона? Там, отзад? — кимва с глава Уай Ти.
Нг се умълчава. Уай Ти си напомня, че той се намира в своя кабинет във Виетнам, през 1955 г., и гледа всичко това по телевизията.
— Три се върнаха — казва той най-сетне. — Три идват насам. А още три оставих там да вземат допълнителни умиротворителни мерки.
— Ще ги зарежеш там ли?
— Ще ни настигнат — отвръща Нг. — На магистрала те развиват над хиляда километра в час.
— Вярно ли е, че имат вътре радиоактивни вещества?
— Радиотермални изотопи.
— А какво става, ако разпорят някой от тях? Всичките ли ще мутират?
— Ако някога се окажеш в присъствието на унищожителна сила, достатъчно мощна, че да разпломбира тези изотопи — казва Нг — лъчевата болест ще ти е най-малкият проблем.
— Ще си намерят ли обратния път до нас?
— Ти гледала ли си „Ласи, върни се“ като малка? — пита той. — Или по-скоро като съвсем малка?
Значи така. Излезе права. Плъховете са направени от кучета.
— Това е жестоко — казва тя.
— Сантименталността от този сорт е много предсказуема — заявява Нг.
— Да извадиш куче от тялото му… да го държиш през цялото време в колиба!
— Когато един Плъх — както ги наричаш ти — е в колибата си, знаеш ли какво прави той?
— Ближе си електронните ташаци?
— Гони фрисбита по вълните. Вечно. Яде пържоли, които растат по дърветата. Лежи до огъня в ловна хижа. Още не съм инсталирал симулация на близане на тестиси, но сега като го спомена, ще си помисля по въпроса.
— Ами като излезе от колибата и хукне да ти изпълнява поръчките?
— Можеш ли да си представиш колко освобождаващо е за един питбултериер да бяга с над хиляда километра в час?
Уай Ти не отговаря. Прекалено заета е с мъките да проумее тази концепция.
— Грешката ти — продължава Нг — е, че смяташ всички механично подпомагани организми — като мен — за жалки инвалиди. Всъщност ние сега сме по-добре отпреди.
— Откъде вземаш питбулите?
— Всеки ден във всички градове из страната изоставят невероятно много питбули.
— Режеш безстопанствени псета?
— Спасяваме изоставените кучета от сигурна смърт и ги изпращаме право в кучешкия рай.
— Аз и моят приятел Роудкил си имахме питбул. Фидо се казваше. Намерихме го на една улица. Някакъв гадняр го прострелял в крака. Заведохме го на ветеринар да го гипсира. Няколко месеца го гледахме в един празен апартамент в блока на Роудкил — всеки ден играехме с него, носехме му храна. А после един ден дойдохме да си поиграем с Фидо и него го нямаше. Някой влязъл с взлом и го отвел. Сигурно го е продал на някоя научна лаборатория.
— Сигурно — съгласява се Нг, — но куче не се гледа така.
— По-добре живееше, отколкото преди.
В разговора настъпва пауза — Нг започва да говори на фургона си, за да го изкара на магистралата за Лонг Бийч и да го подкара обратно към града.