Всичките тия яки бели мъжаги с патлаците! Писна му вече от тях — те търсят онази Америка, в която винаги са вярвали, че ще израснат, слепват се като преварен ориз, оформят неделими, здраво сплотени малки отряди. С техните мощни уреди, преносими генератори, оръжия, четириколесни возила и персонални компютри те приличат на бобри, излудели от кристален метадон, маниакални инженери без проект, които прогризват пътя си през пустошта, строят неща и ги зарязват, променят течението на могъщи реки, а после се местят, защото мястото вече не е като едно време.
Страничният продукт на този начин на живот са замърсените реки, парниковият ефект, тормозът над съпругите, телеевангелистите и серийните убийци. Но щом си имаш камион и можеш да продължаваш на север, ти можеш да издържиш, да се движиш със скорост колкото винаги си на крачка пред собствения ти отходен поток. След двайсет години десет милиона души ще се съберат на Северния полюс и ще си паркират там таратайките. Долнокачествената отпадъчна топлина от техния термодинамично напрегнат начин на живот ще направи кристалните ледени шапки податливи и коварни. Тя ще стопи дупка в полярната шапка, всичкият този метал ще потъне на дъното и ще повлече със себе си и биомасата.
Срещу съответната такса можеш да пътуваш с франчайза „Дремни и продължи“, вързал камиона си за него с пъпна връв. Вълшебните думички са „Ние ви измъкваме“, което ще рече, че можеш да влезеш във франчайза, да се закачиш, да спиш, да се откачиш и да продължиш, без изобщо да се налага да превключваш наземния си дирижабъл на заден.
Навремето твърдяха, че това било къмпинг, опитваха се да внесат селски мотиви в дизайна на франчайза, но клиентите постоянно трошаха дървените табели и маси за пикник, за да си палят огньове, на които готвеха. Днес табелите са заместени от електрически мехури от поликарбонат, корпоративната идентичност е превзела всичко, излъскана и гладка като писоар — за да не се набиват разни неща в пукнатините. Защото когато нямаш дом, в който да се завърнеш, това тук не ти е никакъв къмпинг.
На шестнайсет часа път от Калифорния Хиро спира в един „Дремни и продължи“ на източния склон на Каскадите в Северен Орегон. До Сала му остават още няколкостотин километра на север, през билото на планината. Но тук има един тип, когото иска да поразпита.
Паркингите са три. Единият не се вижда — намира се надолу по един черен път, маркиран с разкривени табели. Другият е малко по-близо — покрай него се мотаят някакви рошави страшилища. Сребърни дискове проблясват и пукат под пълната луна, когато те се прицелват с бирени кутии към небето. И още един, точно пред Общината, обслужван от въоръжени служители. За него се плаща. Хиро решава да плати. Оставя мотора си обърнат с предницата навън, покрива биоса с топло покривало, за да е готов при нужда, и замеря служителя с няколко хонконгски долара. После завърта глава насам-натам като ловджийско куче и души застоялия въздух — опитва се да намери Поляната.
Всички останали й викат Паркинга за телеса. Това е просто открито пространство, навремето засято с трева, а сега — с изсипани товари от пясък, смесени с боклуци, счупени стъкла и човешки отпадъци. Над него е опъната тента против дъжд, а на всеки метър-два от земята стърчат големи капаци с форма на гъби, излъчващи топъл въздух в студените нощи. Спането на Поляната е доста евтино. Тя е нововъведение, създадено от някои франчайзи в дълбокия юг и пренасяно от клиентелата си все по на север.
Около половин дузина типове са пръснати около излъчващите топъл въздух отдушници, увити във военни одеяла, за да се пазят от студа. Двама са си запалили малък огън и плякат карти на светлината му. Хиро ги подминава и започва да обикаля сред останалите.
— Чък Райтсън — подвиква той. — Тук ли сте, господин Президент?
На второто подвикване една вълнена купчина вляво започва да шава и да се гърчи. От нея се подава глава. Хиро се обръща към мъжа и вдига ръце, за да покаже, че не е въоръжен.