— Виж — казва той, тотално вбесен — това тук е ООКИК. Тук е, така да се каже, главният щаб, централата на ООКИК. Ясно? Всичко, ставащо на километър разстояние оттук, се записва на видеолента. Хората не плюят по тротоара там, откъдето се вижда тази сграда. Дори не говорят мръсни думи. Никой няма да ти открадне скейтборда.
— Още по-зле. Ще го тафят. После ще ми кажат, че не са го тафили, ами са го конфискували. Знам ви аз вас, федералните, вечно конфискувате това и онова.
Типът въздъхва. После погледът му се разфокусира и той млъква за минута. Уай Ти разбира, че той изпраща съобщение по малката слушалка, пъхната в ухото му — белегът на истинския федерален.
— Влизай — казва той накрая. — Но трябва да се разпишеш.
— Естествено — отговаря Уай Ти.
Ченгето й подава формуляра, който всъщност е компютър — бележник с електронна писалка. Тя написва на екрана „Уай Ти“, после буквите се преобразуват в дигитална бит-карта, на която автоматично се отпечатва часът и я изпращат в големия компютър във Федералната централа. Тя знае, че няма да мине през детектора за метал, без да я съблекат гола, затова просто прескача масата на ченгето — какво ще й направи, да не би да я застреля? — и нахлува в сградата със скейтборда под мишница.
— Хей! — немощно й подвиква онзи.
— Какво, да не би тук да имате много агенти, нападнати в гръб и изнасилени от куриерки? — пита тя, докато натиска свирепо бутона на асансьора.
Асансьорът се бави цяла вечност. Тя губи търпение и тръгва да катери стълбите като другите федерални.
Пичът е прав, тук, на деветия етаж, определено си е ченгеджийска централа. Всичките гадове с тъмни очила и напомадени коси, които някога сте виждали, до един са тука и от ушите на всички се спускат тънки спирални от жици в телесен цвят. Има и жени — по-страшни дори от мъжете. Какви неща може да стори една жена на косата си, само и само да изглежда професионалистка — не е за приказване! Защо просто не си сложат по една мотоциклетна каска? Нея поне можеш да свалиш.
Само дето никой от федералните — и мъже, и жени — не носи тъмни очила. Без тях те изглеждат голи. Все едно се разхождат по без гащи. Да гледаш тия федерални без огледалните им цайси е все едно да се нахакаш в момчешката съблекалня.
Доста лесно намира Стая 968А. По-голямата част от етажа представлява помещение, претъпкано с бюра. А всички истински номерирани стаи са разположени наоколо, с врати от орнаментно стъкло. Като че всичките гадове си имат собствени бюра — някои от тях се мотаят около писалищата, останалите търчат из залата и си спретват импровизирани конференцийки по бюрата на други гадове. Белите им ризи се отличават с болезнена чистота. Няма толкова кобури под мишниците, колкото е очаквала — всичките въоръжени федерални сигурно щъкат из едновремешните Алабама или Чикаго и се опитват да си конфискуват обратно парченца от територията на САЩ, превърнали се днес в „Купи и отлети“ и бунища за токсични отпадъци.
Тя влиза в стая 986А. Това е офис. Вътре има четирима федерални, същите като останалите, само дето тия са малко по-старички, четирийсет-петдесетгодишни.
— Нося пратка за тази стая — съобщава тя.
— Ти ли си Уай Ти? — пита началникът.
— Ти няма как да ми знаеш името — сопва му се тя. — Как така го знаеш?
— Познах те — отвръща той. — Познавам майка ти.
Уай Ти не му вярва. Но пък тия федерални си имат какви ли не начини за изнамиране на информация.
— Имаш ли роднини в Афганистан? — пита тя.
Пичовете се споглеждат, един вид „Ти разбра ли го това маце?“. Но това изречение не е предназначено за разбиране. Всъщност комбинезонът и дъската на Уай Ти са претъпкани с каква ли не апаратура за разпознаване на гласове. И когато пита „Имаш ли роднини в Афганистан?“, тя произнася кодова фраза — с нея нарежда на скритото си оборудване да се подготви, да се поразкърши, да се провери, да наостри електронни уши.
— Искате ли го тоя плик, или не? — пита троснато тя.
— Аз ще го приема — заявява началникът, докато става и протяга ръка.
Уай Ти прекосява стаята и му подава плика. Но вместо да го поеме, в последната минута той се хвърля напред и стисва ръката й над лакътя.
Вижда в другата му ръка отворени белезници. Той ги изважда и ги надява на китката й. Гривната се стяга и се закопчава над маншета на комбинезона.
— Съжалявам, Уай Ти, но се налага да те арестувам — казва той.
— Какво правиш бе, твойта мама? — възкликва Уай Ти. Тя дърпа свободната си ръка надалеч от бюрото, за да не може той да закопчее ръцете й заедно, но друг от федералните я сграбчва за китката и сега тя е разпъната като въже между двамата здравеняци.