Сградата е стара. Повечето врати са метални. Но има и няколко въртящи се врати — огромни стъкла.
В началото трашърите понякога по невнимание се нахакваха в стъклените стени и това създаваше проблем. Проблемът стана още по-голям, когато се почна тая работа с Куриерите и трашърите започнаха да прекарват много повече време в опити да преминат бързо през обстановка тип делова, където стъклените врати се смятат за най-уместното нещо. И тъкмо затова на скъпите скейтборди, а този определено е такъв, могат да ви монтират и допълнително обезопасяване — Прожекторът на шокова вълна тип „остър конус“ РадиКС. Включва се веднага, което е добре, но може да се използва само еднократно (задейства се с енергия от експлозивен заряд). После трябва да занесете дъската в магазина да ви го сменят.
До него се прибягва в спешни случаи. Строго при паника. Но това си е гот. Уай Ти се уверява, че се е прицелила право в стъклената въртяща се врата и натиска с крак нужния ключ.
Това е — Господи! — все едно си опънал брезент над стадион, за да го превърнеш в гигантски тамтам, а после си връхлетял върху него с „Боинг 747“. Тя усеща как вътрешните й органи се преместват с няколко сантиметра. Сърцето й си разменя мястото с черния дроб. Подметките на краката й изтръпват и започват да я смъдят. А тя дори не се намира на пътя на ударната вълна.
Стъклото на въртящите се врати не се напуква и не пада на пода, както си го е представяла. То е буквално издухано от рамката — руква навън и се изсипва по входните стъпала. Миг по-късно — и тя.
Абсурдната каскада от бели мраморни стъпала на входа на сградата й дава още по-голям тласък. Когато стига тротоара, вече е набрала такава скорост, че може да изхвърчи чак до Мексико.
Прелита през широкия булевард, прицелила мерника си в митническия пост на четиристотин метра оттам — ще се наложи да го прескочи. Нещо й подсказва да погледне нагоре.
Защото, в края на краищата, сградата, от която току-що е избягала, се издига над нея — безброй етажи, гъмжащи от федерални гадове. Алармите вият. Повечето прозорци не се отварят — остава им само да гледат през тях. Но на покрива има хора. Покривът представлява гора от антени. Щом е гора, то тия типове са малките гадни гноми, живеещи по дърветата. Готови са за действие, сложили са си слънчевите очила, въоръжени са и я наблюдават.
Но само един-единствен се прицелва в нея. И то с нещо огромно. Дулото е колкото бейзболна бухалка. Тя вижда как то блясва и изведнъж се окичва с поничка от бял дим. Оръжието не се цели право в нея, а пред нея.
Нервнопаралитичният снаряд се приземява на улицата точно пред нея, отскача във въздуха и гръмва на височина шест метра.
Следващата четвърт секунда: не я ослепява ярък светлинен проблясък. Тя съвсем ясно вижда как ударната вълна се разраства навън в идеална сфера, твърда и осезаема като ледена топка. Там, където сферата допира улицата, създава кръгова вълна, кара камъчетата да отскачат, помита старите опаковки от „Макдоналдс“, отдавна смачкани, и издухва фин, брашноподобен прах от всички пукнатинки в настилката. Прахът връхлита към нея по пътя като микроскопична виелица. Над него ударната вълна, увиснала във въздуха, приижда със скоростта на звука — въздушна леща, която сплесква и изкривява всичко зад себе си. Уай Ти преминава през лещата.
42
Когато Хиро преваля прохода с мотоциклета си в пет часът сутринта, град Порт Шърман, Орегон, изведнъж се ширва пред него: сияние на жълто логло, обвито в обширна U-образна долина, изсечена преди векове в скалата от огромен леден език в епохален период на геоложки кунилингус. Краищата му, там, където се слива с дъждовната гора, са посипани със златен прашец, който става все по-гъст и искрящ с приближаването към пристанището — дълъг, тесен, подобен на фиорд прорез, издълбан в правата брегова линия на Орегон, дълбок, студен окоп, пълен с черна вода, насочен право към Япония.
Хиро отново е на Ръба. Хубаво е, след цяла нощ пътуване през гората. Прекалено много селяндури, прекалено много планинци.
Дори и от петнайсет километра разстояние и километър и половина височина гледката не е красива. Отвъд централния пристанищен район Хиро различава няколко червени петънца, което е малко по-добре от жълтото. Иска му се да може да мерне нещо зелено, синьо или лилаво, но като че няма квартали, решени в тези префинени цветове.