Фургонът се отклони от магистралата по някакъв граничен път и навлезе в един паркинг. Задните му врати се отвориха и вътре се качиха две жени. През отворените врати Уай Ти виждаше готическата дъга — емблемата на „Райските врата на преподобния Уейн“.
— Ох, горкичкото детенце — изохка едната от жените, а другата просто зяпна от ужас, щом забеляза в какво състояние се намира тя. Едната прегърна главата й, погали я по косата и й даде да пие сладък „Куул Ейд“ от походно канче, докато другата бавно и нежно сваляше изолирбанда.
Когато се събуди във фургона, вече й бяха събули обувките, но никой не й предложи нов чифт. И махнаха всичко от комбинезона й. Всичките онези полезни устройства вече ги нямаше. Но не бяха бръкнали под дрехата. Кучешките медальони все още висяха на врата й. И още едно нещо не й бяха взели — нещо между краката й, което се нарича дентата. Нямаше начин да са я намерили.
Двете жени се казват Марла и Бони. Не я оставят и за миг. Не само кръжат около нея, но и я докосват. Много прегръдки, притискания, държане на ръце и рошене на коса. Когато отива за пръв път до тоалетната, Бони също идва, отваря вратата на кабината и влиза с нея вътре. Уай Ти се чуди дали Бони се тревожи да не би тя да се измъкне от тоалетната ли, що ли. Но следващия път, когато й се припишква, с нея идва Марла. Никакво уединение.
Единственият проблем е: тя не може да отрече, че това по някакъв начин й харесва. Пътуването с фургона беше болезнено. Страшно болезнено. Никога не се бе чувствала толкова самотна през живота си. А сега е боса и беззащитна на непознато място и й дават онова, от което има нужда.
След като й дадоха няколко минути да се поосвежи — каквото и да означава това — вътре в „Райските врата на преподобния Уейн“, трите с Марла и Бони се качват в голям дълъг фургон без прозорци. Подът е покрит с килим, но вътре няма седалки — всички седят на земята. Когато отвориха задните врати, фургонът вече беше претъпкан. Вътре се гъчкаха двайсет души — до един енергични, сияещи младежи. Изглеждаше невъзможно да се качи — Уай Ти се дръпна и се блъсна в Марла и Бони. Но хората във фургона нададоха бодър рев, в сумрака проблеснаха бели зъби и набързо им разчистиха местенце.
Цели два дни прекара натъпкана във фургона между Бони и Марла, които постоянно й държаха ръцете, така че не можеше и в носа да си бръкне без разрешение. Те пееха радостни песни, докато мозъкът й не стана на нишесте. Играеха на някакви чалнати игри.
На два-три пъти на всеки час някой във фургона започваше да плещи също като фалабалите. Също като хората от „Райските врата на преподобния Уейн“. Плещенето се разпространяваше по целия фургон като заразна болест и не след дълго всички започваха да ломотят.
Всички освен Уай Ти. Тя като че не можеше да му хване цаката. То просто й изглеждаше притеснително глупаво. И затова просто се преструваше.
По три пъти на ден им даваха възможност да ядат и да отделят. Винаги се случваше в някой бърбклав. Уай Ти усещаше как се отклоняват от главното шосе, търсят си пътя по криволичещи тесни пътища, дворове, улици и кръгови кръстовища. Гаражна врата се вдигаше от електрическо устройство, фургонът влизаше и вратата се затваряше зад тях. Влизаха в някоя буржоазна къща, но без никакви мебели или други признаци на семеен живот, сядаха на пода в празните спални — една за момчетата и една за момичетата — и ядяха кейк и бисквити. Това ставаше в напълно голи стаи в разни къщи, но декорът винаги бе различен: на едното място — тапети в селски стил на цветчета и витаещият дъх на гранясал освежител на въздуха. В друга — синкави тапети с хокеисти, футболисти, баскетболисти. В трета — най-обикновени бели стени с драски от цветни тебешири по тях. Докато седеше в тези празни стаи, Уай Ти разглеждаше старите драски от мебели по пода, резките по стените, размишляваше над тях като археолог и се чудеше какви ли са били отдавна напусналите някогашни семейни обитатели на къщата. Но към края на пътуването вече не обръщаше внимание на това.
Във фургона не чуваше нищо друго освен пеене и нареждане, не виждаше нищо друго, освен скупчените лица на спътниците си. Когато спираха за бензин, отбиваха на огромни стоянки за камиони нейде кой го знай къде, и то на най-далечните колонки, така че около тях да няма никой. И не спираха да пътуват. Само шофьорът предаваше волана на следващия.