Най-сетне стигнаха бряг. Уай Ти го подушваше. Прекараха няколко минути в очакване. Моторът бръмчеше на празен ход, после фургонът отскочи от нещо като праг, закачи няколко рампи, наби спирачки и спря. Шофьорът слезе и за пръв път ги заряза сам-самички във фургона. Уай Ти се радваше, че пътуването свърши.
После всичко сякаш забоботи — като шум от мотор, но неизмеримо по-силен. Не усещаше никакво раздвижване, но след няколко минути разбра, че всичко леко се поклаща. Фургонът беше паркиран на кораб, а корабът излизаше в открито море.
Корабът е истински океански кораб. Старо, раздрънкано, ръждясало корито, което сигурно в корабната морга струва не повече от пет долара. Но вози коли, плава по водата и не потъва.
Корабът е съвсем същият като фургона, само дето е по-голям и тук има повече хора. Но ядат същото, пеят същите песни и спят също толкова рядко. Уай Ти вече намира в това някаква извратена утеха. Тя знае, че е с много други хора като нея и че е в безопасност. Познава установения ред. Знае къде й е мястото.
И най-сетне те пристигат на Сала. Никой не е казал на Уай Ти, че отиват точно там, но вече е очевидно. Би трябвало да я е страх. Но ако на Сала беше толкова зле, както разправят всички, надали щяха да отидат там.
Когато той се очертава на хоризонта, тя донякъде очаква пак да я омотаят с изолирбанд. Но после осъзнава, че не е необходимо. Тя не е правила бели. Приели са я тук, доверяват й се. Това по някакъв начин й вдъхва чувство на гордост.
Тя няма да прави бели и на Сала, защото единственото, което може да направи, е да избяга от тяхната част на самия Сал като такъв. Истинският Сал. Салът от стотици хонконгски евтини филмчета и кръвожадни нипонски комикси. Не ти трябва кой знае какво въображение, за да се сетиш какво става с петнайсетгодишните руси американки на Сала — и тези хора го знаят.
Понякога тя се тревожи за майка си, после се ожесточава и мисли, че може би всичко това ще повлияе на родителката й добре. Ще я поразтърси малко. А тя тъкмо от това има нужда. След като татко си отиде, тя просто се затвори в себе си като хартиена птичка-оригами, хвърлена в огъня.
Салът е заобиколен в разстояние на няколко мили от външен облак от дребни лодки. Почти всичките са рибарски лодки. В някои има въоръжени мъже, но те не се ебават с този ферибот. Фериботът завива през външната зона, описва широк завой и най-накрая се прицелва в бял квартал на фланга на Сала. Буквално бял. Всички лодки тук са чистички и новички. Има и два огромни ръждясали кораба с изписани отстрани букви на кирилица. Фериботът акостира до единия от тях, мятат се въжета, после ги подсилват с мрежи, подвижни мостчета, плетеници от стари изхвърлени гуми.
Салът изобщо не й изглежда добра територия за скейтинг.
Чуди се дали някой от хората на ферибота не е скейтър. Не й се струва много вероятно. Всъщност изобщо не са нейният тип хора. Тя винаги е била мръсно скитащо магистрално псе, а не от тия птички божии, дето само пеят. Може би Салът е място тъкмо като за нея.
Завеждат я на един от руските кораби и й възлагат най-гадната работа на всички времена: да корми риба. Тя не иска работа, не е молила за такова нещо. Но й дават. Ала все още никой не разговаря с нея наистина, никой не си прави труда да й обясни каквото и да било и това поражда у нея и неохота да разпитва. Току-що е била пометена от мощна вълна от културен шок, защото повечето хора на този кораб са стари, дебели руснаци и не говорят английски.
Няколко дни тя прекарва много време в спане, докато работи. Яките руски каки, които работят тук, я будят с ръчкане. Освен това и си хапва. Част от рибата, минаваща през това място, смърди, но има доста сьомга. Тя го разбира само защото е яла суши в търговския център — сьомгата е онова, оранжево-червеникавото. И затова тя самичка си прави суши — дъвче сурово месо от сьомга и то е вкусно. Прояснява й малко главата.
След като преодолява шока и всичко това се превръща в ежедневие, тя започва да се оглежда, наблюдава каките, които кормят риба и разбира, че най-вероятно точно така е с 99 процента от хората в света. Ти се намираш на някакво място. Около тебе има други хора, но те не те разбират и ти не ги разбираш. Ала през цялото време се дърдорят безсмислици. За да останеш жив, ти по цял ден, всеки ден трябва да вършиш някаква тъпа и безсмислена работа. А единственият начин да се измъкнеш е да зарежеш всичко, да се чупиш, да се разкараш, да навлезеш в коварния свят, който ще те погълне и повече никой никога няма да чуе за тебе.