Не я бива много в корменето на риба. Огромните руски дебелани — тромави плосколики бабушки — постоянно я юркат. Непрекъснато й висят на главата и я наблюдават как реже риба с такъв поглед, сякаш не могат да повярват що за левачка е. После се опитват да й покажат как точно се прави, но нея пак хич я няма. Трудно е, а ръцете й през цялото време са измръзнали и вкочанени.
След няколко потискащи дни й възлагат нова задача, по-нататък по конвейерната линия: пращат я да работи в столовата. Като онези разливачки на помия в стола на гимназията. Работи в камбуза на единия от големите руски кораби — мъкне казани с рибена яхния до бюфета, разлива манджата в купи и я пробутва на тезгяха на безкрайната опашка, състояща се от религиозни фанатици, религиозни фанатици и пак религиозни фанатици. Само дето този път има много повече азиатци и май няма никакви американци.
Тук си имат и нова порода: хора със стърчащи от главите антени. Антените приличат на тези по уоки-токитата на ченгетата: къси, тъпи, черни гумени палки. Стърчат над ухото. Когато вижда такъв човек за първи път, тя си мисли, че това ще да е някакъв нов вид уокмен и й се ще да попита мъжа откъде го е купил и какво слуша. Но този тук е странен тип, много по-странен от всички останали — постоянно е втренчен в далечината, мънкането му е тежък случай и най-накрая тя така се стряска от него, че просто му натиква огромна порция яхния в лицето и го изюрква нататък.
От време на време разпознава някой от хората, дошли с нейния фургон. Но те като че не я познават — гледат право през нея. С изцъклен поглед. Все едно са им промили мозъците.
Сякаш са промили мозъка на Уай Ти.
Тя не може да повярва, че й е отнело толкова много време да проумее как всъщност постъпват с нея. И това още повече я вбесява.
44
В Реалността Порт Шърман е изненадващо малко градче, всъщност само няколко квадратни квартала. До преди идването на Сала постоянното му население наброяваше две-три хиляди души. Сега сигурно е нараснало докъм петдесет хиляди. На Хиро му се налага да намали малко скоростта, защото всички бежанци спят по улиците и представляват пречка за уличното движение.
Това е добре, то му спасява живота. Защото не малко след като навлиза в Порт Шърман, колелата на мотоциклета му блокират — спиците замират и започва много да друса. Няколко секунди по-късно целият мотор угасва, превръща се в инертна буца метал. Дори и двигателят не работи. Той поглежда плоския екран отгоре на резервоара — иска да получи данни за състоянието на машината, но дисплеят показва само сняг. Биосът е получил срив. Ашера се е вселила в мотора му.
Затова той го зарязва насред улицата и тръгва към брега. Чува как зад гърба му бежанците се събуждат, измъкват се от одеялата и спалните чували, струпват се около закъсалото возило и всеки се опитва да докаже, че е бил пръв.
Чува дълбок тътен в гърдите си и за миг си спомня мотора на Гарвана в Лос Анжелис — как първо го почувства, а после го чу. Но тук няма мотоциклети. Звукът идва отгоре. Хеликоптер. В полет.
Хиро усеща мириса на гниещите по плажа водорасли — толкова е близо вече. Заобикаля един ъгъл и се оказва на крайбрежната улица, право срещу фасадата на „Спектър 2000“. Хотелът е малък — сръчно изпипан и с много стъкло. Хиро вижда кръстовете, изрисувани навсякъде върху червените петолъчки. Сградата е бляскава и ослепителна в хладната синя светлина на разсъмването, защото рони диря от звезди, синьо-бели магнезиеви пламъци, които се изсипват от него на всеки няколко секунди и рухват долу във водата. Там продължават да горят и оставят астрални пътеки по цялата дължина на пристанището. Предназначението им не е да красят пейзажа, а да объркват ракетите с топлинно насочване.
От мястото, където е застанал, той не може да види покрива на хотела, защото гледа право нагоре. Но има чувството, че Гуров трябва да чака там, на върха на най-високата сграда в Порт Шърман — очаква евакуация призори, за да го издигнат в порцелановото небе и да го откарат на Сала.
Въпрос: защо го евакуират? И защо се тревожат от ракетите с топлинно насочване? Хиро със закъснение осъзнава, че работата е дебела.
Ако все още имаше мотора, можеше да изкачи с него пожарното стълбище и да разбере какво става. Да, но го няма.
От покрива на сградата отдясно се чува грохот. Сградата е стара, оригиналната пионерска постройка отпреди сто години. Коленете на Хиро се подгъват, челюстта му увисва, раменете му се прегърбват неволно. Той поглежда в посоката, откъдето е дошъл звукът. И нещо привлича погледа му — нещо дребно и черно, което се стрелка от сградата нагоре във въздуха като врабче. Но щом се издига на стотина метра над водата, врабчето се запалва, изкихва огромен облак от лепкав жълт дим, превръща се в бяло огнено кълбо и се втурва напред. Движи се все по-бързо и по-бързо, прехвърча над пристанището и пробива малкия хеликоптер от край до край — влиза през предното стъкло и излиза отзад. Хеликоптерът се превръща в облак от пламъци, от който се сипят тъмни парченца метал, като излюпващ се феникс.