Очевидно Хиро не е единственият в града, който мрази Гуров. Сега Гуров ще трябва да слезе долу и да се качи на лодка.
Фоайето на „Спектър 2000“ представлява военен лагер, пълен с въоръжени брадати мъже. В момента организират защитата си — все повече войници се измъкват от чекмеджетата, нахлузват якетата и грабват пушките. Някакъв мургав тип, вероятно татарски сержант, остатък от Червената армия, тича из фоайето, облечен в префасонирана униформа на съветската морска пехота, крещи по хората и ги разбутва насам-натам.
Гуров може и да е светец, но не може да ходи по водата. Ще трябва да излезе на крайбрежната улица, да измине две преки до вратата, през която излиза на охраняемия кей, и да се качи на борда на „Кралицата на Кодиак“, която го очаква — черен дим започва да бълва от комините, лампите една след друга светват. Малко по-надолу на същия кей, до „Кралицата на Кодиак“, е „Коулуун“ — големият кораб на Големия Хонконг на господин Ли.
Не искат да го пуснат. Той размахва паспорта си — вратите се отварят. Стражът е китаец, но поназнайва английски. Това е мярка за царящата в Порт Шърман шантавост — имат си страж на вратата. Обикновено Големите Хонконги на господин Ли са отворени страни и винаги си търсят нови граждани, та ако ще и да са най-изпадналите бежанци.
— Съжалявам — казва стражът с писклив, неискрен глас — не знаех… — и посочва паспорта на Хиро.
Франчулатът е буквално глътка свеж въздух. Няма я атмосферата на Третия свят, изобщо не вони на урина. Което означава, че това място е тукашният главен щаб или нещо такова, защото повечето от хонконгските имоти в Порт Шърманския Хонконг вероятно не представляват нищо повече от въоръжен мъж, награбил обществен телефон в някое фоайе. Но тук е просторно, чисто и приятно. Няколкостотин бежанци го зяпат през прозорците, усмирявани не просто от стъклата, но и от красноречивото обещание на трите къщурки на Плъхове, наредени до стената. Както изглежда, два от тях са били настанени наскоро тук. Когато Салът приближава, засилените мерки за сигурност впоследствие се отплащат.
Хиро отива до гишето. Някакъв мъж разговаря по телефона на кантонски диалект, което означава, че в действителност крещи. Хиро го познава — това е проконсулът на Порт Шърман. Потънал е дълбоко в разговора, но определено е забелязал мечовете на Хиро и го наблюдава внимателно.
— Много сме заети — казва той, докато затваря слушалката.
— Сега сте още по-заети — отговаря му Хиро. — Бих искал да наема вашия кораб, „Коулуун“.
— Много е скъпо — отсича мъжът.
— Току-що захвърлих насред улицата един чисто нов мотоциклет последен модел, защото ме мързеше да го бутам половин пряка до гаража — обяснява Хиро. — Разполагам с такава разплащателна сметка, че ум да ви зайде.
— Повреден е.
— Оценявам вашата любезност — не желаете да ми откажете направо — казва Хиро, — но случайно знам, че в действителност той не е повреден, така че трябва да приема вашето изявление за отказ.
— Не е на разположение — казва мъжът. — Вече е нает.
— Още не е напуснал пристана — отбелязва Хиро. — Така че можете да откажете този ангажимент, като използвате някое от извиненията, които току-що ми предложихте. В такъв случай аз ще ви платя повече.
— Не можем — възразява мъжът.
— Тогава ще изляза на улицата и ще осведомя бежанците, че „Коулуун“ потегля за Ел Ей точно след един час и че на борда има достатъчно място за двайсет бежанци — кой превари, той завари — безапелационен е Хиро.
— Не — стряска се мъжът.
— И ще им кажа да се свържат лично с вас.
— Къде искате да отидете с „Коулуун“? — пита мъжът.
— На Сала.
— Ама защо не казахте веднага! — възкликва мъжът. — Тъкмо там отива и другият ни пътник.
— Има и още някой, който иска да отиде на Сала?
— Точно това ви казвам и аз. Паспорта ви, моля.