Хиро подава документа. Мъжът го пъха в един процеп. Името на Хиро, личните му данни и снимките се прехвърлят дигитално в биоса на франчулата и след като почуква малко по клавишите, мъжът убеждава устройството да изплюе ламинирана лична, карта със снимка.
— Излизате на кея с това — обяснява му той. — Важи за шест часа. Сам се разбирайте с другия пътник. А после никога повече не желая да ви виждам.
— Ако ми трябват още консулски услуги?
— Винаги мога да изляза и да кажа на хората — заявява мъжът, — че някаква чернилка с мечове изнасилва наред китайски бежанки.
— Хммм. По-добре не помня да са ме обслужвали в Големия Хонконг на Господин Ли.
— Ситуацията не е нормална — тросва се мъжът. — Погледни през прозореца, гъз такъв.
По крайбрежието няма кой знае какви очевидни промени. Правчовците са организирали защитата си във фоайето на „Спектър 2000“: преобърнали са мебелите и са издигнали барикади. Вътре в самия хотел, както предполага Хиро, кипи трескава дейност.
Все още не е ясно срещу кого се отбраняват Правчовците. Докато върви по брега, Хиро не вижда кой знае какво: просто още китайски бежанци в торбести дрехи. Само дето някои от тях изглеждат много по-нащрек от останалите. Имат съвсем различно излъчване. Повечето китайци са приковали погледи в калта под краката си, а в мислите си изобщо не са тук. Но някои непрекъснато сноват нагоре-надолу по улицата и се оглеждат тревожно — а повечето от тези хора случайно са младежи с издути якета. И подстрижки от една съвсем различна стилистична вселена в сравнение с косите на другите. Наблюдава се присъствието на гел.
Входът към богаташкия вход е барикадиран с торби пясък, опасан с бодлива тел и пазен от стража. Хиро се приближава бавно, вдигнал ръце така, че да се виждат, и показва пропуска на началник-стражата — единственият бял човек, когото Хиро е видял досега в Порт Шърман.
И това го пропуска на кея. Просто ей така. Също като хонконгския франчулат, и той е празен, спокоен и не вони. Приливът го полюлява леко и това успокоява Хиро. Всъщност, кеят представлява просто поредица от понтони — платформи, построени върху плаващи буци стиропор, и ако не го охраняваха, сигурно най-накрая щяха да го отмъкнат и да го вържат за Сала.
За разлика от обикновените пристани този не е тих и усамотен. По принцип хората закотвят яхтите си, заключват ги и си тръгват. Тук на всяка яхта се мотае поне по един човек — пие кафе, държи оръжието си така, че да се вижда и не откъсва очи от Хиро, докато той върви по кея. На всеки няколко секунди по понтоните отекват стъпки и покрай Хиро притърчат по един-двама руснаци, хукнали към „Кралицата на Кодиак“. Всичките са млади мъже, моряшко-войнишки тип, и се мятат на кораба, сякаш той е последният кораб от Ада. Навиквани от офицери, те търчат на постовете си и трескаво се захващат с моряшките си задачи.
На „Коулуун“ е къде-къде по-спокойно. И него го охраняват, но повечето хора там са келнери и стюарди, облечени в елегантни униформи с пиринчени копчета и бели ръкавици. Униформи, предназначени за използване на закрито, в приятни трапезарии с климатици. Тук-там се виждат неколцина членове на екипажа със зализани назад черни коси, облечени в тъмни анораци, които ги пазят от студа и водните пръски. Хиро вижда на кораба само един мъж с вид на пътник — висок, строен бял мъж с тъмен костюм, който се разхожда насам-натам и говори по мобилен телефон. Вероятно някакъв тъпанар от Индустрията, който иска да си направи дневна екскурзия и да поразгледа бежанците на Сала, докато си седи в трапезарията и нагъва изискани ястия.
Хиро е стигнал до средата на кея, когато на брега, пред „Спектър 2000“, настава същински ад. Започва се с дълга поредица от мощни картечни откоси, които като че не причиняват много поражения, но доста бързичко разчистват улицата. Деветдесет и девет процента от бежанците просто се изпаряват. Другите — младежите, които Хиро забеляза, вадят интересни хай-тек оръжия изпод якетата и хлътват в разни входове и сгради. Хиро ускорява малко крачка и тръгва обратно по кея, като се опитва да се крие зад по-големите яхти, та да не го уцели някой заблуден куршум.
Откъм водата по кея полъхва свеж бриз. На минаване покрай „Коулуун“ той подхваща аромата на цвъртящ в тигана бекон и врящо кафе и Хиро не може да се сдържи да не помедитира върху факта, че за последен път е ял в „Бирарията на Кели“ в „Дремни и продължи“.
Сцената пред „Спектър 2000“ е преминала в общ рев на небивало силен шум — всички вътре в хотела и извън него стрелят напред-назад по улицата.