— Пречиш — казва Хиро.
— Време е да тръгваме — подканя го Виталий.
— Ти ли ми разправяш, че било време да тръгваме? От един час те чакам да се събудиш!
Хиро се приближава и Виталий оглежда неуверено меча му. Очите на украинеца са сухи и червени, а долната му устна е окичена с шанкър колкото мандарина.
— Победи ли в боя с мечове?
— Разбира се, че победих в шибания бой с мечове — отговаря Хиро. — На мечове съм най-великият в света.
— А и си писал програмата.
— Да бе, и това — потвърждава Хиро.
Когато Виталий Чернобил и „Стопените“ пристигнаха в Лонг Бийч с един от онези отвлечени бивши съветски бежански товарни самолети, те се заловиха да претърсват цяла южна Калифорния за железобетонни пространства, също така огромни и пусти като онези, които бяха зарязали в Киев. Не че ги гонеше носталгия. Имаха нужда от подобна среда, за да упражняват изкуството си.
Река Ел Ей беше тъкмо мястото за това. Имаше и хубави надлези в изобилие. Трябваше само да проследят скейтърите до тайните места, отдавна открити от тях. Трашърите и ядрените фъз-гръндж колективи виреят в една и съща среда. Тъкмо нататък са се запътили сега Виталий и Хиро.
Виталий има един много стар „Фолксваген Ванагон“ от онези с подвижния покрив, който го превръща в импровизирана каравана за лагеруване. Навремето той живееше в него — паркираше го на улицата или в някой от франчайзите „Дремни и продължи“, но после срещна Хиро Протагонист. Сега собствеността над фургона е спорен въпрос, защото Виталий дължи на Хиро повече пари, отколкото струва той, технически погледнато. Така че го ползват и двамата.
Те изкарват колата от другата страна на склада — надуват клаксона и мигат с фаровете, за да пропъдят стотина дечица от товарния док. Това тук не ви е място за игра, дечица.
Потеглят по широк коридор и се извиняват на всеки сантиметър, докато газят мъничките лагери на маите, будистки светилища и бяла измет, друсана с Вертиго, Ябълков пай, Фъзи Бъзи, Нартекс, Горчица и тям подобни. Подът има нужда от премитане — употребявани спринцовки, шишенца от крек, обгорели лъжици, дръжки от лули. Има и много малки тръбички, горе-долу колкото палец — прозрачна пластмаса с червено капаче в единия край. Може да са шишенца от крек, но са си с капачетата, а наркоманите не са толкова педантични, че да запушат празно шишенце. Сигурно е нещо ново, което Хиро не е чувал — макдоналдската стиропорна кутия за сандвичи сред опаковките за дрога.
Те се вмъкват през един противопожарен изход в друга част на склада, която изглежда съвсем същата като предишната (в Америка всичко изглежда еднакво, сега няма преходи). Третото шкафче отдясно е на Виталий — ситно-дребно, тринайсет на двайсет и пет, което той използва точно по предназначение: за склад.
Виталий застава пред вратата и започва с опитите да си спомни комбинацията за отключване, което включва известно количество гадаене напосоки. Най-сетне ключалката щраква и се отваря. Виталий сритва резето, отваря вратата и разчиства полукръг сред дрогаджийските партакеши. По-голямата част от шкафчето е заета от две големи четириколесни ръчни колички, накамарени с тонколони и усилватели.
Хиро и Виталий изкарват количките на товарния док, натоварват нещата във фургона и връщат празните колички в шкафчето. Технически погледнато, количките са общинско имущество, но това никой не го вярва.
Пътуването към мястото на концерта е дълго, а още повече го удължава фактът, че Виталий, отхвърляйки техноцентричния лосанджелиски възглед за вселената, в която Скоростта е Бог, обича да кара по повърхността, с около петдесет-шейсет километра в час. Трафикът също не го бива. Затова Хиро включва компютъра си в запалката и се гмурва в Метавселената.
Той вече не е свързан с мрежата чрез фиброоптичен кабел, поради което цялата му комуникация с външния свят се осъществява чрез радиовълни, а те са много по-бавни и по-ненадеждни. Няма да е практично да отиде в „Черното слънце“ — ще изглежда и ще звучи ужасно, а останалите клиенти ще го зяпат като да е черно-бял. Но няма проблем да отиде в кабинета си, защото той се генерира във вътрешността на неговия компютър, кацнал в скута му. За това той няма нужда от комуникация с външния свят.
Хиро се материализира в своя кабинет в своята спретната малка къщурка в стария хакерски квартал на самата Улица. Всичко тук е съвсем по нипонски: подът е покрит с татами. Бюрото му представлява огромна червеникава плоча от грубо издялан махагон. Сребриста разсеяна светлина се процежда през стените от оризова хартия. Панелът пред него се плъзга встрани и разкрива градина, в която има дори бълбукащо поточе. Сегиз-тогиз в него подскачат пъстърви и ловят мухи. По принцип езерцето би трябвало да е пълно с шарани, но Хиро е достатъчно американец, за да смята шараните за негодни за ядене динозаври, които кибичат на дъното и плюскат нечистотии от канализацията.