— Да, схващам мисълта ви, господин Карузо — отвърна Джейсън.
Господин Карузо вече беше успял да го отведе настрана и го разхождаше по едно от двете метафорични Шосета на възможностите.
— Виж, сещаш ли са за някои бизнес-организации, дет’ са вместват в тоя шибан списък, Джейси?
— Ами…
— Не и шибания Хонконг. Той е за бели хора, дет’ искат да са жълтури, ама не могат, не го ли знайш? Ти не щеш да си жълтур, нал’тъй?
— Ха-ха. Не, уважаеми господин Карузо.
— Знайш ли к’во подочух? — господин Карузо пусна Джейсън, обърна се и застана плътно до него, гърди в гърди, а пурата му забръмча до лявото ухо да Джейсън като пламтяща стрела, докато жестикулираше. Това беше поверителна част от разговора, малък анекдот между двама мъже. — В Япония, ако са издъниш, требе да си отрежеш пръст. Клъц. И толкоз. Честна дума. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ви. Но Япония не се изчерпва с това, уважаеми господине. Това е само в Якудзата. Японската мафия.
Господин Карузо отметна глава, разсмя се и пак прегърна Джейсън през раменете.
— Знайш ли, Джейсън, кефиш ма, наистина — рече той. — Японската мафия. Я ми кажи, Джейсън, да си чувал некой да вика на нашта работа „Сицилианската Якудза“, а?
Джейсън се разсмя.
— Не, господине.
— И знайш ли що така? Знайш ли? — господин Карузо бе стигнал до сериозната и съдържателна част от речта си.
— Защо е така, уважаеми господине?
Господин Карузо извъртя Джейсън така, че сега и двамата съзерцаваха извисяващата се в края на шосето статуя на Чичо Енцо, възправена над кръстовището като Статуята на свободата.
— Щото тя е само една, синко. Само една. Е ти мойш да станеш част от нея.
— Но конкуренцията е такава, че…
— Какво? Я го чуйте! Че ти завърши със среден успех три, бе! Ша им разгониш фамилията, синко!
Господин Карузо, като всеки друг собственик на франчайз, има достъп до Териториянет, многофункционалната регистрационна служба, използвана от Нова Сицилия, за да следи така наречените „зони на възможности“. Той отведе Джейсън обратно на щанда — покрай всички онези клети тъпанари, чакащи на опашката, които страшно се хареса на Джейсън — и влезе в мрежата. На Джейсън му остана само да си избере район.
— Имам един чичо, който притежава автоборса в южна Калифорния — обясни момчето. — Знам, че районът се развива с бурни темпове и…
— Зони на възможности колкото си щеш! — възкликна господин Карузо и тресна по клавиатурата със замах. После извъртя монитора, за да покаже на Джейсън карта на областта Лос Анджелис, пламтяща от алени петна — територии, над които никой не е проявил претенции. — Избери си, Джейсенце!
Сега Джейсън Брекинридж е управител на Нова Сицилия № 5328 в Долината. Той всяка сутрин си облича тузарското сако в цвят теракота и заминава на работа със своя „Олдсмобил“. Мнозина млади предприемачи карат БМВ-та или японски коли, но организацията, в която сега членува Джейсън, набляга на традициите и семейните ценности и не се разкарва с тузарски вносни возила. „Щом американската кола е добра за Чичо Енцо…“
На горния джоб на блейзъра му е избродирана емблемата на Мафията. В нея е вплетена буквата „Г“, означаваща Гамбино — подразделението, занимаващо се със счетоводството за Басейна на Ел Ей. Под нея е извезано името му: „Джейсън (Културиста) Брекинридж“. Това е прякорът, който двамата с господин Карузо измислиха преди година на панаира на работните места в Илинойс. Всеки трябва да има прякор — това е традиция и белег на гордост, и се харесва, когато избереш такъв, че да казва нещо за тебе.
Като управител на локален офис работата на Джейсън е да разпределя работата за тукашните доставчици. Всяка сутрин той паркира Олдсмобила си отпред и влиза в офиса, като бързо-бързо се шмугва през бронираната порта, за да осуети намеренията на евентуални нарколумбийски снайперисти. Това не ги спира да стрелят сегиз-тогиз по големия Чичо Енцо, издигащ се над предприятието, но подобни реклами поемат смайващо количество удари, преди най-сетне да добият опърпан вид.
Вътре, вече на сигурно място, Джейсън влиза в Териториянет. На екрана веднага автоматично потича списък със задачи. За Джейсън остава само да намери доставчици, които да поемат всички тези задачи, иначе сам трябва да се погрижи за тях. По един или друг начин те трябва да се изпълнят. Огромно мнозинство от тези задачи са обикновени доставки, които той разпределя между Куриерите. После има да се съберат пари от измъкващи се длъжници и от собственици на франчайзи, разчитащи на Нова Сицилия за охраната на съоръженията им. Ако предупреждението е първо, Джейсън обича да намине лично, просто за да развее байрака, да подчертае, че неговата организация прилага личен — на четири очи, на ръка — микроуправляван подход, що се отнася до дълговете. Ако предупреждението е второ или трето, той обикновено подписва договор с „Размазвачи Интернешънъл“, влиятелна агенция за събиране на дългове, от чиято работа винаги остава много доволен. Понякога идва и Код X. Джейсън мрази да се разправя с Кодовете X, смята ги за симптом на пробойни в системата на взаимното доверие, която е фундаментът на обществото. Но обикновено с тях се справят директно на регионално ниво и на Джейсън му остава само да управлява последиците и да контролира паниката.