Джейсън отваря прозореца. Мафиотски страж от висшия ешелон оглежда ретината му със скенера. Никакви такива глупости с лични карти. За микросекунда разбират кой е и какъв е. Той се обляга на предпазния си колан, завърта огледалото за обратно виждане, за да се огледа, оправя косата си. Не е чак толкова зле.
— Пич — казва стражът. — Няма те в списъка.
— Има ме — възразява му Джейсън. — Важна доставка. Ей ти документите.
Той подава разпечатка на поръчката от Териториянет на стража, който я поглежда, изсумтява и влиза в обилно набучения с антени фургон.
Следва дълго-предълго чакане.
Един мъж се приближава пеш — върви през незастроеното пространство между франчайза на Мафията и периметъра. Празният парцел представлява пустош, цялата в овъглени тухли и изкривени електропроводи, но господинът върви през нея като Христос през Галилейското море. Костюмът му е идеално черен. Както и косата му. Няма бодигардове. Охраната по периметъра е достатъчно добра.
Джейсън забелязва, че всички стражи на това КПП изпъват гърбове, оправят си вратовръзките, закопчават си маншетите. Иска му се да излезе от нашарения си от куршумите „Олдсмобил“ и да засвидетелства нужното уважение на този тип, който и да е той — но не може да отвори вратата, защото един едър страж е застанал пред колата и използва покрива й за огледало.
Само след миг мъжът е тук.
— Това той ли е? — пита той един от стражите.
Стражът се заглежда в Джейсън за секунди, като че не може да го повярва, после поглежда важния човек с черен костюм и кимва.
Мъжът с черния костюм му кимва в отговор, пооправя маншетите си, пооглежда се към снайперистите по покривите, гледа навсякъде, но не и към Джейсън. После пристъпва крачка напред. Едното му око е стъклено и не гледа нататък, накъдето гледа другото. На Джейсън му се струва, че не гледа него. Но той гледа право в Джейсън със здравото си око. Или може би не. Джейсън не може да различи кое от двете е истинското. Той потръпва и замира на място като замразено кученце.
— Джейсън Брекинридж — казва мъжът.
— Културиста — напомня му Джейсън.
— Млъкни. Оттук нататък няма да се обаждаш. Когато ти кажа къде си сбъркал, няма да ми казваш, че съжаляваш, защото вече го знам. А когато излезеш жив оттук, няма да ми благодариш за това. Няма нужда дори да се сбогуваш с мен.
Джейсън кимва.
— Не ща дори да ми кимаш, толкова ме вбесяваш. Само мирувай и мълчи. Добре, да почваме. Тази сутрин ти възложихме задача с предимство. Съвсем лесничка. Ти трябваше само да прочетеш скапаната поръчка. Ама ти не я прочете. Нагърби се сам да доставиш шибаната поръчка. А там черно на бяло си пише да не го правиш.
Погледът на Джейсън се стрелва към пачката документи на седалката.
— Това е ала-бала — казва мъжът. — Не ти щем шибаните документи. Не ни пука нито за тебе, нито за шибания ти захлупен франчайз. Искахме само Куриера. В поръчката пише, че тази доставка трябва да се повери на един определен Куриер, който работи на твоя територия, на име Уай Ти. Чичо Енцо случайно харесва Уай Ти. Иска да се запознае с нея. А сега Чичо Енцо няма да осъществи желанието си заради твоята издънка. О, каква ужасна развръзка. Какъв срам. Каква невероятна преебавка — точно това си е. Твърде късно е да спасиш франчайза си, Джейсън Културиста, но може би не е твърде късно да попречим на плъховете от канализацията да вечерят със зърната на гърдите ти.
19
— Ударът не е с меч — заявява Хиро. Той е просто вцепенен — стои и се блещи срещу трупа на Лагос. Всички емоции вероятно ще го връхлетят накуп по-късно, когато се прибере и се опита да заспи. Засега онази част от мозъка му, която мисли, като че е отрязана от тялото, сякаш току-що е поел огромна доза наркотик и е също толкова спокоен, колкото и Скръц-скръц.
— Така ли? И как познахте? — пита Скръц-Скръц.
— Мечовете нанасят бързи разрези през цялото тяло. Например, отсичаш глава или ръка. Човек, убит с меч, не изглежда така.
— Така ли? Много хора ли сте убили с меч, господин Протагонист?
— Да, в Метавселената.
Остават още малко да погледат.