— Костюмът има шийна надуваема възглавница, която се надува, ако паднеш от дъската, и затова не можеш да си удариш главата. А и с каска е много шантаво. Твърдят, че не ти пречи да чуваш, ама пречи.
— Значи, ти много използваш слуха си в своята професия?
— Определено да.
Чичо Енцо кима.
— Така и подозирах. И ние се чувствахме по същия начин — момчетата от моя отряд във Виетнам.
— Чувала съм, че си се бил във Виетнам, но… — тя млъква — надушва опасност.
— … си мислела, че е рекламна измислица. Не, бил съм там. Можех да не замина, ако исках. Но заминах доброволец.
— Заминал си доброволец във Виетнам?
Чичо Енцо се смее.
— Да, заминах. Единственото момче от моето семейство, което го направи.
— Защо?
— Мислех си, че там ще е по-безопасно от Бруклин.
Уай Ти се засмива.
— Неуспешна шега — признава той. — Записах се доброволец, защото баща ми не искаше да го правя. А аз исках да го вбеся.
— Наистина ли?
— Определено. Години наред прекарах в търсене на начини да го вбесявам. Ходех с черни момичета. Пуснах си дълга коса. Пушех марихуана. Но върхът, най-висшето ми постижение — даже още по-добро от това, че си пробих ухото — беше да се запиша доброволец за Виетнам. Но дори и тогава се наложи да взема крайни мерки.
Очите на Уай Ти се стрелват първо към едното, после към другото сбръчкано, жилаво ухо на Чичо Енцо. На лявото едва успява да различи миниатюрна диамантена обичка.
— Как така крайни мерки?
— Всеки ме знаеше кой съм. Нали знаеш, мълвата плъзва. Ако бях постъпил доброволец в редовната армия, щях да си остана в Щатите и да попълвам формуляри — може би дори във форт Хамилтън, там, в Бенсънхърст. За да го предотвратя, се записах в Специалните сили. Направих всичко възможно, за да ме пратят на фронта. — Той се засмива. — И номерът мина. Ама аз какво се раздрънках като дъртак. Опитвах се да кажа нещо за каските.
— О, да.
— Задачата ни беше да сновем из джунглите и да създаваме неприятности на едни хлъзгави джентълмени с пушки, по-големи и от тях. Потайни пичове. И ние тогава зависехме от слуха си, също като вас. И знаеш ли какво? Никога не слагахме каски.
— По същата причина ли?
— Точно така. Макар и всъщност да не покриваха ушите, те по някакъв начин ни пречеха на слуха. Все още смятам, че дължа живота си на това, че се разхождах гологлав.
— Супер. Страшно интересно.
— Човек би си помислил, че досега би трябвало да са разрешили този проблем.
— Да — отзовава се Уай Ти. — Май има неща, които никога не се променят.
Чичо Енцо отмята глава и коремът му се разтриса от смях. Обикновено това дразни Уай Ти, но като че Чичо Енцо просто се забавлява, а не се опитва да я унижи.
На Уай Ти й се иска да го попита как така от крайния бунт е стигнал до управляването на семейната далавера. Не го пита. Но Чичо Енцо усеща, че това е следващата подразбираща се от само себе си тема за разговор.
— Понякога се чудя кой ли ще ме наследи — казва той. — О, разполагаме с много отлични хора от следващото поколение. Но след това… не знам. Сигурно на всички старци им се струва, че светът свършва.
— Ти имаш милиони от ония типове от Младата Мафия — казва Уай Ти.
— Всички до един предопределени да носят блейзъри и да се ровичкат в бумаги из предградията. Ти не уважаваш особено тези хора, Уай Ти, защото си млада и нахакана. Но и аз не ги уважавам особено, защото съм стар и мъдър.
Излезли от устата на Чичо Енцо, тези думи са доста шокиращи, но Уай Ти не се шокира. Звучат й просто като разумно изказване на нейния разумен приятел и другар, Чичо Енцо.
— Никой от тях никога не би отишъл доброволец, за да му откъсне снаряд крака в джунглата, само за да вбеси дъртия. Липсва им нерв. Те са безжизнени и убити духом.
— Тъжно — казва Уай Ти. Май е по-добре да каже това, отколкото да ги натупа, какъвто беше първият й подтик.
— Е — казва Чичо Енцо. Онова „Е“, с което започва краят на разговорите. — Смятах да ти изпратя рози, но теб това всъщност не би те трогнало, нали?
— О, не бих имала нищо против — отвръща тя и й се струва, че това е прозвучало покъртително слабо.