— Ето нещо по-добро — нали сме другари по оръжие — казва той, отпуска вратовръзката си, откопчава яката, бърка под ризата си и вади изумително евтина стоманена верижка, на която висят две сребърни плочки с печати. — Това са старите медальони на кучетата ми — пояснява той. — От години си ги нося, ей тъй на. Ще ми е приятно ти да ги носиш.
Мъчейки се да накара коленете си да не треперят, тя надява медальоните. Те увисват върху комбинезона й.
— По-добре ги прибери вътре — съветва я Чичо Енцо.
Тя ги пуска на тайното място между гърдите си. Още са топли от Чичо Енцо.
— Благодаря.
— Те са просто за забавление — казва той. — Но ако някога попаднеш в беда и покажеш тези медальони на онзи, който те тормози, тогава нещата вероятно бързо-бързо ще се променят.
— Благодаря, Чичо Енцо.
— Пази се. Дръж се добре с майка си. Тя те обича.
22
Тя излиза от франчулата Нова Сицилия. Навън я причаква някакъв тип. Той се усмихва, не без ирония, и едва маркира поклон — един вид, за да привлече вниманието й. Доста абсурдно, но след като прекара малко време с Чичо Енцо, това определено започва да я кефи. И затова тя не му се изсмива в лицето, примерно, а само извръща поглед с намек да се чупи.
— Уай Ти, имам работа за тебе — казва онзи.
— Заета съм — тросва му се тя. — Имам други пратки за разнасяне.
— Лъжеш като разпрана — заявява той одобрително. — Знаеш ли го онзи гаргойл вътре? Той е свързан с компютъра на РадиКС дори и сега, когато разговаряме. Така че всички ние знаем със сигурност, че сега нямаш работа.
— Обаче не мога да поемам задачи от клиенти — казва Уай Ти. — Разпределят ни централно. Трябва да позвъните на 1–800.
— Божке, ама ти за пълен кретен ли ме мислиш? — възкликва типът.
Уай Ти се спира, обръща се и най-сетне го поглежда. Висок и мършав. Черен костюм, черна коса. И безформено на вид стъклено око.
— Какво е станало с окото ти? — пита тя.
— Пикел, Байон, 1985-а — отговаря той. — Други въпроси?
— Извинявай, пич, само те питах.
— А сега да се върнем към работата. Тъй като не съм си наврял главата в гъза, както май си мислиш ти, знам, че всички Куриери се разпределят централно чрез номер 1–800. Да, ама ние не обичаме номер 1–800 и централното разпределяне. Такива сме си. Обичаме да общуваме очи в очи, по старомодния начин. Както например на маминия рожден ден не се хващам за телефона, за да набера 1-800-ОБАДИ-СЕ-НА-МАМА. Отивам при нея лично и я целувам по бузата, ясно? А сега, в този случай, ни трябваш точно ти.
— Как така?
— Защото много обичаме да си имаме работа с малки наперени мацета, които задават твърде много шибани въпроси. И затова нашият гаргойл вече се е включил към компютъра, използван от „РадиКС“ за разпределяне на Куриерите.
Мъжът със стъкленото око се обръща — върти глава наобратно като бухал — и кимва към гаргойла. Секунда по-късно личният телефон на Уай Ти иззвънява.
— Вдигни го, мамка му — казва той.
— К’во? — казва тя в слушалката.
Компютърен глас й съобщава, че трябва да вземе пратка в Грифит парк и да я отнесе във франчайза „Райските врата на Преподобния Уейн“ във Вай Найс.
— Ако искате нещо да ви се пренесе от точка А до точка Б, защо просто сами не си го закарате там? — пита Уай Ти. — Метнете го в някоя черна лимузина „Линкълн“ и готово.
— Защото в този случай нещото не е точно наше, а що се отнася до хората в точка А и точка Б, ами, не сме точно в най-добри отношения, между нас казано.
— Искате да открадна нещо — заключава Уай Ти.
Мъжът със стъкленото око е оскърбен, наранен.
— Не, не, не. Чуй ме, детенце. Ние сме шибаната Мафия. Ако искаме да откраднем нещо, ние вече знаем как се прави това, нали? За да откраднем нещо, нямаме нужда от помощта на петнайсетгодишни момиченца. Става въпрос по-скоро за операция под прикритие.
— Шпионска работа. Сведения.
— Мда. Шпионска работа — повтаря мъжът. Интонацията му предполага, че се опитва да угоди някому. — И единственият начин тази операция да се задейства е да разполагаме с Куриер, който да ни удари едно рамо.
— Значи всичкото това с Чичо Енцо е било менте — намръщва се Уай Ти. — Вие само се опитвате да си хванете Куриер за другарче.
— Охо, я чуйте това — казва мъжът със стъкленото око, искрено развеселен. — Да бе, вярно, трябва да се изхвърлим докрай, за да впечатлим някаква петнайсетгодишна пикла. Виж какво, хлапе, по света има милион Куриери, които бихме могли да подкупим, за да ни свършат тази работа. Решихме да си ти, отново, защото имаш лична връзка с екипа ни.