Някакво голямо черно петно непрекъснато я застига. Ако вървеше малко по-бързо, би било изкусителна мишена — толкова голямо и желязно. Но тя ще стигне по-бързо от тоя шлеп, дори и да я кара яваш-яваш.
Страничното стъкло на шофьора на черната кола се смъква. Оня тип, Джейсън. Подал си е цялата глава през прозореца, за да я гледа, и кара на сляпо. Вятърът при осемдесет километра в час не успява да разроши бетонираната му с гел ниска подстрижка.
Усмихва се. Гледа умолително — по същия начин като Роудкил. Сочи подканващо към задницата на колата.
Е, какво толкова, по дяволите. Последния път, когато се закачи за тоя пич, той я закара тъкмо там, закъдето беше тръгнала. Уай Ти се откачва от японската кола, която я теглеше през последния километър, и прикачва харпуна към тлъстия „Олдсмобил“ на Джейсън. И той я сваля от магистралата на булевард „Виктъри“ за Ван Найс — точно както трябва.
Но след два-три километра той рязко завърта кормилото и навлиза със скърцане в паркинга на призрачен търговски център, което не е редно. Точно в момента тук няма други паркирани коли освен един камион с осемнайсет колела с включен мотор. Отстрани на него е изписано: БРАТЯ САЛДУЧИ. ПРЕВОЗ И СКЛАД.
— Хайде — подканва я Джейсън, докато слиза от „Олдсмобила“. — Нямаш време за губене.
— Майната ти, гъз такъв — тросва му се тя, докато прибира харпуна и се оглежда към булеварда за някакво обещаващо движение на запад. Каквото и да си е намислил тоя, то най-вероятно е непрофесионално.
— Млада госпожице — обажда се друг глас, по-възрастен и по-омаен. — Чудесно е, че не харесвате Джейсън. Но вашето приятелче Чичо Енцо има нужда от помощ.
Една врата отзад на камиона се отваря. Там е застанал мъж в черен костюм. Зад него интериорът на камиона е ярко осветен. Халогенната светлина хвърля ярки отблясъци по зализаната му прическа. Дори и с това задно осветление тя познава, че това е човекът със стъкленото око.
— Какво искаш? — пита го тя.
— Това, което искам — казва той — и това, от което имам нужда, са две различни неща. Точно в момента съм на работа, нали разбираш, което означава, че не е важно какво искам. А имам нужда да се качиш в този камион заедно със скейтборда и онзи куфар.
После добавя:
— Ясен ли съм?
Задава въпроса почти реторично, сякаш е приел, че отговорът е „не“.
— Той говори сериозно — обажда се Джейсън, сякаш Уай Ти би се осланяла на мнението му.
— Е, виждаш ли — казва мъжът със стъкленото око.
Уай Ти би трябвало да пътува към франчайза Райските врата на Преподобния Уейн. Ако се издъни с тази доставка, значи ще измами Господ, какъвто може и да има, а може и да няма, но във всеки случай той умее да прощава. Мафията определено съществува и се придържа към доста по-високи критерии за подчинение.
Тя подава нещата си — дъската и алуминиевото куфарче — на мъжа със стъкленото око, после се мята в камиона, пренебрегвайки предложената й ръка. Той се дръпва, вдига дланта си и я оглежда, сякаш проверява дали нещо не е наред с нея. Когато краката й се отлепят от земята, камионът вече е потеглил. Когато затварят вратата зад нея, вече са излезли на булеварда.
— Трябва да направим няколко теста на тая твоя пратка — заявява мъжът със стъкленото око.
— Да ти е хрумнало да ми се представиш? — пита Уай Ти.
— Ъ-ъ — отвръща той. — Хората вечно забравят имената. Мисли си за мен само като за „оня тип“, става ли?
Уай Ти не го слуша — оглежда вътрешността на камиона.
Фургонът на този екипаж се състои от една-единствена дълга, мършава стая. Уай Ти току-що е влязла през единствения вход. В този край на стаята двама мафиоти се излежават, както винаги.
По-голямата част от помещението е заета от електроника. Яка електроника.
— Само ще направя някои работи с компютъра, р’бираш ли — казва онзи и подава куфарчето на един компютърджия. Уай Ти познава, че е компютърджия, защото има дълга коса, вързана на опашка, обут е в джинси и изглежда хрисим.
— Хей, ако стане нещо с това, ще ми скъсат гъза — обажда се Уай Ти. Опитва се да звучи твърдо и храбро, но при тези обстоятелства това е вятър работа.
Мъжът със стъкленото око като че се шокира.
— Ама ти за кого ме мислиш, за някой невероятно тъп куроглавец ли? — възкликва той. — Майната му, само това ми липсваше, да се мъча да обяснявам на Чичо Енцо как така заради мен са простреляли малкото му зайченце в коляновите капачки.