— Това е ненасилствена процедура — обажда се компютърджията със спокоен, звучен глас.
Той завърта куфарчето на няколко пъти в ръка, колкото да го почувства. После го пъха в голям, отворен от едната страна цилиндър, поставен върху маса. Стените на цилиндъра са дебели към пет-шест сантиметра. Като че по него се появява скреж. Тайнствени газове постоянно се изпаряват и откъсват от него като чаени лъжички мляко, изливано в бурна вода. Газовете се стелят по масата и падат на пода, където образуват килимче от мъгла. То струи и цъфти край обувките им. Когато компютърджията наглася всичко, той изважда ръката си от студа.
После слага чифт компютърни очила.
И това е. Той просто си седи така няколко минути. Уай Ти не разбира от компютри, но знае, че някъде зад шкафчетата и вратите в дъното на този камион е скрит голям компютър, който точно в момента се занимава с много неща.
— Прилича на КАТ-скенер — обажда се мъжът със стъкленото око с приглушения тон на коментатор на турнир по голф. — Но чете всичко, да знаеш — додава той, въртейки длани нервно във всеобхватни кръгове.
— Колко струва?
— Не знам.
— Как се нарича?
— Всъщност още няма име.
— А кой го произвежда?
— Ние създадохме проклетото нещо — тросва се мъжът със стъкленото око. — Преди има-няма две седмици.
— За какво?
— Много питаш. Виж, ти си готино хлапе. Искам да кажа, направо страхотно маце. Убийствена си. Но недей да си въобразяваш, че на този етап си много важна.
На този етап. Хммм.
24
Хиро се намира в своята стаичка шест на девет в склада. Той не прекарва много време в Реалността, както правилно предполага партньорката му. Вратата е отворена, за да влизат океанският бриз и реактивните газове. Цялата мебелировка — футоните, палета, експерименталните мебели от блокчета сгурия — е избутана до стените. В ръцете си той държи еднометрово тежко желязо — единият му край е увит с лепенка като дръжка. Желязото наподобява катана, но е много по-тежко. Той го нарича катаната за селяндури.
Заел е позиция кендо, бос. Би трябвало да е обут в обемисти кюлоти до глезените и тежка индигова туника — традиционната униформа — но е само по жокейски шорти. По гладкия му мускулест гръб в цвят капучино се стича пот и струйката се стича в резката по-надолу. Мазоли колкото зелени зърна грозде се оформят на лявата му пета. Сърцето и дробовете на Хиро са добре развити, а е и надарен с необикновено бързи рефлекси, но не е силен по рождение като баща си. Ала и да беше, работата с катаната за селендури пак щеше да му се опира.
Пълен е с адреналин, нервите му са обтегнати, а умът — разбъркан от свободно плаваща нервност. Плаваща из океан от обобщен ужас.
Той пристъпя напред-назад по деветметровата ос на стаята. От време на време забързва ход, вдига катаната за селендури над главата си, докато тя се насочва назад, после рязко замахва надолу и чупи китка в последния момент, така че тръбата спира във въздуха. После казва:
— Следващият!
На теория. На практика е трудно да спреш катаната за селендури, след като веднъж се задвижи. Но това е добра гимнастика. Предмишниците му приличат на намотки от стоманен кабел. Почти. Е, поне скоро ще заприличат.
Нипонците не си падат по тия глупости с продължението на замаха след удара. Ако фраснеш човек по темето с катана и не положиш никакво усилие да спреш острието, мечът ще сцепи черепа и вероятно ще свърши заклещен в ключицата или таза му. А после, насред средновековното бойно поле, с крак върху лицето на покойния ти противник ще се мъчиш да изтръгнеш острието, докато най-добрият му приятел тича към тебе с отмъстителен пламък в очите. Така че планът е рязко да спреш острието точно след удара, може би да му сцепиш кофата два-три сантиметра, после да вдигнеш рязко меча и да потърсиш друг самурай — оттук и „Следващият!“.
Хиро доста мисли за случилото се с Гарвана по-рано същата вечер, което до голяма степен изключва съня, и тъкмо затова се упражнява с катаната за селендури в три часа сутринта.
Разбира, че беше напълно неподготвен. Копието просто го връхлетя. Той го перна с меча. Случайно го удари точно в нужния момент и копието не го уцели. Но го направи почти без да мисли.
Може би така го правят великите воини. Нехайно, без да си тормозят ума с последиците.