Когато се е приближил до Уай Ти достатъчно, че тя да забележи всички тези детайли, тя усеща и мириса му. Лъха на „Олд Спайс“ плюс силна миризма на повръщано от дъха му. Но не е драйфал от преливане.
— Дай т’ва — изстрелва той и дръпва алуминиевото куфарче от ръката й.
Уай Ти не позволява на никого да се държи така с нея.
— Първо трябва да се подпишеш — заявява тя. Но знае, че вече е твърде късно. Ако не ги накараш първо да подпишат, прецакан си. Нямаш власт, нямаш влияние. Ти си само една хлапачка на скейтборд.
Тъкмо затова Уай Ти никога не позволява на никого да изтръгва пратки от ръката й. Но този тип е свещеник, за Бога. Не че тя разчиташе на това. Той изтръгна куфара от ръката й, а сега търчи с него към кабинета си.
— Аз мога да подпиша — предлага момичето. Изглежда уплашена. Нещо повече — като че й прилошава.
— Трябва той да подпише лично — отвръща Уай Ти. — Преподобният Дейл Т. Торп.
Шокът вече й е минал и започва да се вбесява. Затова просто влиза след него в кабинета му.
— Не може да влизаш там — обажда се момичето, но го произнася унесено, тъжно, сякаш вече е започнала да забравя всичко това. Уай Ти отваря.
Преподобният Дейл Т. Торп е седнал на бюрото си. Алуминиевото куфарче е отворено пред него. Пълно е със същите ония сложни джунджурии, които тя видя оная вечер след историята с Гарвана. Преподобният Дейл Т. Торп като че е вързан за уреда с каишка на врата.
Не, всъщност носи нещо на верижка на врата си. Държал го е под дрехите, както Уай Ти държи кучешките медальони на Чичо Енцо. Сега го е извадил и го е пъхнал в процеп вътре в алуминиевото куфарче. Оказва се ламинирана лична карта с баркод.
Той изважда картата и тя увисва на гърдите му. Уай Ти не може да познае дали я е забелязал. Той чука по клавиатурата с два пръста, пропуска букви, започва пак да пише.
Моторите и сервомеханизмите вътре в алуминиевото куфарче забръмчават и потръпват. Преподобният Дейл Т. Торп е извадил една от малките стъкленички от скобата на капака и я е пъхнал в гнездо до клавиатурата. Тя бавно потъва в машината.
Стъкленичката отново изскача навън. Червената пластмасова тапа излъчва зърнеста червена светлина. В нея са вградени малки светодиоди и те изписват цифри, броят секунди: 5, 4, 3, 2, 1…
Преподобният Дейл Т. Торп вдига тръбичката към лявата си ноздра. Когато броячът стига до нула, тръбичката изсъсква като въздух, излизащ от вентил на гума. В същото време мъжът вдъхва дълбоко, всмуква всичко в дробовете си. После сръчно изстрелва тръбичката в кошчето за боклук.
— Преподобни? — обажда се момичето. Уай Ти се обръща и я вижда как се носи към кабинета. — А сега може ли и на мен, моля ви?
Преподобният Дейл Т. Торп не отговаря. Той се е свлякъл върху кожения си въртящ се стол, вторачен в неоновата снимка в едър план на Елвис от времето на войниклъка, нарамил пушка.
26
Когато се събужда, вече е около обяд. Той е пресъхнал от слънцето, а над главата му кръжат птици и се мъчат да решат жив ли е или мъртъв. Хиро слиза от покрива на кулата, захвърля предпазливостта на вятъра и изпива три чаши лосанджелиска чешмяна вода. Вади от хладилника на Дей5ид бекон и го мята в микровълновата печка. Повечето от хората на Генерал Джим са си тръгнали, останала е само символична войнишка стража долу на пътя. Хиро заключва всички врати към склона, защото Гарвана не му излиза от ума. После сяда на кухненската маса и влиза в Метавселената.
„Черното слънце“ е пълно предимно с азиатци, включително много хора от бомбайската киноиндустрия. Те се зяпат един друг, приглаждат черните си мустаци и се опитват да си представят що за екшън с хипернасилие ще се върти догодина в Персеполис. Там е нощ. Хиро е един от малцината американци в заведението.
Покрай задната стена на бара са наредени сепарета — от малки стаички за разговори на четири очи до големи заседателни зали, където цяла компания аватари може да се събере и да проведе събрание. Хуанита очаква Хиро в едно от малките сепарета. Аватарът й изглежда точно като Хуанита. Съвсем честен образ — никакви опити да се скрият леките наченки на бръчици в ъглите на големите й черни очи. Лъскавата й коса е с такова добро изображение, че Хиро вижда как отделни косми пречупват светлината в мънички дъги.
— Аз съм в къщата на Дей5ид. Ти къде си? — пита Хиро.
— В един самолет — затова връзката може и да прекъсне — предупреждава го тя.
— Насам ли пътуваш?