Снежен крах

— Единственото, което би могло да обясни това, е…

Хиро млъква — не му се иска да го каже.

— Да? — подканва го Библиотекарят.

— Ако е съществувал някакъв феномен, разпространяващ се сред населението, който е променял съзнанието на хората така, че то вече не е могло да обработва шумерския език. Горе-долу по начина, по който вирусът преминава от един компютър в друг и предизвиква еднакви повреди във всички. Увива се около мозъчното стебло.

— Лагос посвещаваше много време и усилия на тази идея — казва Библиотекарят. — Смяташе, че нам-шубът на Енки е невролингвистичен вирус.

— А този тип, Енки, действителна личност ли е бил?

— Възможно е.

— И значи, тоя Енки е измислил тоя вирус и го е разпространил из цял Шумер на такива плочки?

— Да. Открита е плочка, съдържаща писмо до Енки, в което авторът му се оплаква от това.

— Писмо до божество?

— Да. То е от Син-саму, Писарят. Започва с възхвала към Енки — авторът подчертава своята преданост към него. А после се оплаква:

Като млад… (не се чете) Китката ми е схваната.

Като закъсала каруца със скършен ярем стоя неподвижен на пътя.

Лежа на ложе, назовано „О!“ и „Не!“ Надавам стон.

Стройното ми тяло — разпънато от врата до земята, краката ми не помръдват.

Моят… бе закопан в земята. Духът ми се промени.

Нощем не спя, силата ми е съкрушена, животът ми гасне.

За мен белият ден веч е черен. Сам се подхлъзнах в гроба.

Аз, писарят-многознайник, станах глупак. Ръката ми спря да пише, устата ми не говорят.

Следват още описания на жалбите на писаря. Накрая завършва с:

Мой боже, от теб се боя. Написах ти писмо, Пожали ме.

Сърцето на моя бог: върни ми го.

29

Уай Ти виси край Мамината закусвалня за шофьори на камиони на шосе 405 и чака транспорт. По-скоро би умряла, отколкото да влезе там. Ако например голям камион я прегази с всичките си осемнайсет колела пред някоя „Мамина закусвалня“, тя по-скоро би се влачила по банкета на магистралата по клепачи, докато стигне някое от заведенията „Дремни и продължи“, пълно с разгонени деградета, отколкото да влезе в „Мамината закусвалня“. Но понякога на професионалистите възлагат задачи, които не им харесват — трябва само да запазиш самообладание и да се примириш.

За тазвечерната задача мъжът със стъкленото око вече я е снабдил с „шофьор и охрана“, както той се изрази. Тотално неизвестен тип. Уай Ти не е убедена, че й харесва да се примирява с някакъв тайнствен пич. Наум си го представя подобен на треньора по борба от гимназията. Това би било пълна гротеска. Както и да е, срещата й с него е тук.

Тя си поръчва кафе и парче черешов пай а ла мод. Отнася ги до обществения Уличен терминал на ъгъла. Той представлява нещо като свръхтясна кабина от неръждаема стомана, натикана между телефонна кабина, в която се е насадил затъжил се по дома шофьор, и флипер с цицореста мадама, която светва, щом вкараш топката във Вълшебните фалопиеви тръби.

Не разбира много-много от Метавселената, но знае как да се оправя и има адрес. А да намериш даден адрес в Метавселената не ще да е по-трудно, отколкото в Реалността — поне ако не си напълно слабоумно домашно животинче.

Веднага щом излиза на Улицата, хората я заглеждат особено. По същия начин, както я гледат, докато върви през подобната на камгарна вълна пустош на Корпоративния парк „Уестлейк“, облечена в Куриерския си костюм в синьо и оранжево. Знае, че хората на Улицата я гледат гадно, защото е влязла през лайнян обществен терминал. Тя е черно-бяла измет.

Застроената част на улицата около Нулевия порт оформя вдясно луминесцентен буреносен облак. Тя й обръща гръб и се качва на монорелсата. Иска й се да отиде в града, но трябва да посети един скъп участък от Улицата и ще се наложи да пуска монети в процепа на всяка десета от милисекундата.