Дясната врата се отваря. Уай Ти се приближава и сяда на предната седалка.
— Здрасти — поздравява тя. — Нещо за стимул искаш ли?
Нг го няма зад волана.
Там, където би трябвало да се намира шофьорското място, има нещо като неопренова кесия колкото кофа за боклук, окачена на тавана посредством мрежа от ремъци, кабели, тръби, жици, фиброоптични влакна и хидравлични въжета. Омотана е с толкова много чудесии, че е трудно да различиш действителните й очертания.
Най-отгоре Уай Ти забелязва парченце кожа с черна коса наоколо — темето на оплешивяваща мъжка глава. Всичко останало от слепоочията надолу е покрито с огромно устройство, съчетаващо очила, маска, слушалки и тръба за захранване, прикрепено към главата му с умни каишки, които постоянно се затягат или отпускат, за да му е удобно и да поддържат уреда в добра позиция.
Под него, и от двете страни, където бихте очаквали да видите, тъй де, ръце, от пода се подават дебели снопове жици, фиброоптични влакна и тръби, които сякаш са втъкнати в раменните стави на Нг. Подобно е положението и там, където би било редно да се намират краката му, а още жици и тръби са втъкнати в чатала му и прикрепени по различни места по торса му. Цялото нещо е увито в калъф — кесия, доста по-голяма от торса му, която постоянно се издува и пулсира като жива.
— Благодаря, грижат се за всичките ми нужди — отвръща Нг.
Вратата се затръшва зад нея. Нг издава джавкащ звук, фургонът излиза на отбивката и се запътва към шосе 405.
— Моля те, извини вида ми — казва той след няколко неловки минути. — Хеликоптерът ми се запали по време на евакуацията на Сайгон през 1974 г. — заблуден трасиращ снаряд, изстрелян от наземните войски.
— Леле! Ега ти гнусотията.
— Успях да стигна до американския самолетоносач до брега, но, нали разбираш, по време на пожара горивото пръскаше навсякъде.
— Да бе, представям си. Уфф!
— Известно време ходех с протези — някои са много добри. Но няма нищо по-добро от моторизираната инвалидна количка. А после си помислих, защо моторизираните инвалидни колички неизменно трябва да представляват миниатюрни жалки конструкцийки, на които и най-малката стръмнинка им се опира? И затова си купих това нещо — германска пожарна кола за летища — и го превърнах в своя нов моторизиран инвалиден стол.
— Много е хубав.
— Америка е прекрасна, защото всичко можеш да го получиш в колата си. Смяна на маслото, пиячка, банки, автомивка, погребения, каквото си поискаш — минаваш с колата! Така че това возило е много по-добро от миниатюрните жалки инвалидни колички. То е продължение на тялото ми.
— Кога гейшата ти разтрива гърба?
Нг смънква нещо, а калъфът му започва да пулсира и трепти около тялото му.
— Тя е демон, разбира се. Що се отнася до масажа, тялото ми е потопено в електроконтактен гел, който ме масажира при нужда. Освен това имам шведка и африканка, също демони, но изображението им не е толкова добро.
— Ами ментовият джулеп?
— През захранващата тръба. Безалкохолен, ха-ха.
— Та значи — казва Уай Ти в момента, когато летището вече е далече и тя разбира, че е твърде късно за шубета — какъв е планът? Имаме ли план?
— Отиваме в Лонг Бийч, в Жертвената зона на Смъртния остров. И купуваме наркотици — обяснява Нг. — Или по-точно ти ги купуваш, защото аз съм неразположен.
— И това ми е задачата? Да купя дрога?
— Да я купиш и да я хвърлиш във въздуха.
— В Жертвена зона?
— Да. За останалото ще се погрижим ние.
— Кои сте тия „ние“ бе, пич?
— Има още няколко, хм, същества, които ще ни помогнат.
— Какво, да не би каросерията да е пълна с още… такива като тебе?
— Нещо такова — отвръща Нг. — Близо си до истината.
— Те какви са — нехуманни системи ли?
— Този термин според мен е достатъчно всеобхватен.
Уай Ти изтълкува това като голямо „да“.
— Уморен ли си? Искаш ли аз да те сменя на волана?
Нг се изсмива остро, като далечен патешки грак, а фургонът едва не поднася. Уай Ти няма чувството, че се смее на шегата — той се смее на това, що за кретенка е Уай Ти.