– Винаги го е правил. Той те глезеше и нямаше никакви тайни от теб. Ти беше едно разглезено малко хлапе, знаеш го, нали?
Тя се развесели.
– Това са тежки думи, Оливър.
– Направо не знам как си оцеляла. Единствено дете на двама обожаващи го родители, които дори не живеят заедно. И ако това не бе достатъчно, ти винаги имаше на разположение Чарлз, за да те разглези още повече.
Чайникът завря и той отиде да го вдигне. Лиз смъкна обратно капака на печката.
– Но ти никога не си ме глезил, Оливър.
– Имах повече разум.
Той сипа вода в чашките.
– Ти никога не си ме забелязвал. Винаги ми казваше да се махам и да не се пречкам в краката ти.
– О, да, но тогава ти беше съвсем малко момиченце, много преди да станеш толкова възхитителна млада дама. Между другото, знаеш ли, че вчера не те познах. Едва когато си свали тъмните очила, осъзнах коя си. Направо бях потресен.
– Кафето готово ли е?
– Да, готово е. Ела да го изпием, преди да изстине.
Те седнаха с лице един към друг от двете страни на излъсканата кухненска маса. Лиз държеше чашката си с две ръце, сякаш все още й бе студено на пръстите. Изражението й беше провокативно.
– Говорехме за това дали ще се ожениш.
– Аз не говорех за това.
– Колко дълго ще останеш в Киърни?
– Докато се уреди всичко. А ти?
Лиз вдигна рамене.
– Сега трябваше да съм на юг. Майка ми и Паркър са в Лондон за няколко дни по работа. Обадих й се, когато се върнах от Престуик – да й кажа за Чарлз. Тя се опита да ме накара да й обещая, че ще отида при тях, но аз й обясних, че искам да присъствам на погребението.
– Все още не си ми казала колко ще останеш в Роузи Хил?
– Нямам никакви планове, Оливър.
– Тогава остани за малко.
– Искаш ли да го направя?
– Да.
Тези думи по някакъв начин премахнаха и последното напрежение между тях. Те седяха и си говореха, забравили за времето. Едва когато часовникът в салона удари дванадесет, Лиз се стресна. Тя погледна към своя часовник.
– По дяволите, наистина ли е толкова късно? Трябва да вървя.
– За какво?
– За обяд. Помниш ли този старомоден обичай, или не обядваш?
– Съвсем не.
– Тогава ела и ще можеш да обядваш с мен и баща ми.
– Ще те откарам у дома, но няма да остана за обяд.
– Защо не?
– Вече загубих половината сутрин, докато клюкарствах с теб, а има адски много неща за вършене.
– Вечеря тогава. Довечера?
Оливър се замисли, но по различни причини отхвърли поканата.
– А утре става ли? – попита я той.
Тя вдигна рамене, леко, въплъщение на женствена отстъпчивост.
– Когато искаш.
– Утре ще е супер. Около осем часа?
– Малко по-рано, ако искаш питие.
– Добре, ще дойда малко по-рано. Е, хайде, сега си слагай палтото и да те откарам вкъщи.
Колата му беше тъмнозелена, малка и ниска, и много бърза. Тя се настани до него, с ръце дълбоко пъхнати в джобовете на палтото си, взирайки се напред в голия, неприветлив шотландски пейзаж и толкова силно усещаща присъствието на мъжа до себе си, че почти я болеше.
Той се бе променил и все пак си бе същият. Беше остарял. По лицето му имаше бръчки, които преди ги нямаше, и едно отражение в дъното на очите му, което я караше да се чувства така, сякаш се впуска в афера с напълно непознат мъж. Но все пак това беше Оливър; безцеремонен, отказващ да се обвърже, неуязвим.
За Лиз винаги бе съществувал само Оливър. Чарлз беше просто повод да ходи често в Киърни и тя най-безсрамно го бе използвала като такъв, защото той насърчаваше постоянните й посещения и винаги се радваше да я види. Но тя ходеше там единствено заради Оливър.
Чарлз беше обикновен, незабележим, жилав, рижав и луничав. Но Оливър беше атрактивен, вълнуващ. Чарлз имаше време и търпение за непохватната тийнейджърка: учеше я да лови риба на муха, да бие сервиз на тенис, помогна й да преодолее трудностите при първия си „възрастен“ танц, показваше й как се танцува рил. И през цялото време тя не забелязваше никой друг, освен Оливър, и безмълвно се молеше да я покани да танцува.
Но той, разбира се, никога не я канеше. Винаги имаше някоя друга, някоя непозната девойка или приятелка, поканена от юг. Запознаваше се с нея в университета, на парти, на гости у стар приятел и така нататък. През годините имаше толкова много такива! Момичетата на Оливър бяха нещо като местен виц, но Лиз не го намираше за забавно. Тя наблюдаваше от тъч линията и ги мразеше, правеше им мислено восъчни фигурки и ги пробождаше с игли, разкъсвана от мъките на тийнейджърската ревност.