А след раздялата на родителите й Чарлз бе този, който й пишеше, съобщаваше й всички новини, за да я държи в течение на нещата. Но тя държеше в портфейла си не друго, а снимката на Оливър, мъничка, омачкана моментална снимка, и я носеше навсякъде със себе си.
Сега, седнала до него, тя му хвърляше незабележими коси погледи. Ръцете на Оливър, върху обвития в кожа волан, бяха с дълги пръсти и квадратни нокти. Имаше един белег до палеца и тя си спомни как беше убол ръката си на новата ограда от бодлива теб. Погледът й небрежно се придвижи по дължината на ръката му, към рамото. Яката от овча кожа бе вдигната около врата му и докосваше тъмната му гъста коса. Той почувства погледа й и обърна глава към нея, усмихна се, а очите му, под тъмните вежди, бяха сини като великденчета.
– Разучаваш ме, за да ме познаеш следващия път, а? – каза той.
Но Лиз не отговори. Спомни си как бе долетяла в Престуик И баща й я чакаше, за да я посрещне. Чарлз е загинал. В първия миг тя не повярва на ушите си – сякаш земята се разцепи и тя остана да се взира в огромната зейнала дупка. После едва успя ми продума:
– Оливър?
– Оливър е в Киърни. Или вече би трябвало да е там. Днес идва с колата си от Лондон. Погребението е в понеделник.
Оливър е в Киърни. Чарлз, милият, добричък, търпелив Чарлз, бе мъртъв, но Оливър е жив, и Оливър е в Киърни! След всички тези години щеше да го види отново. Докато пътуваха с колата на баща й към Роузи Хил, тази мисъл не й и излезе от ума. Ще го видя. Утре ще го видя, и на следващия, и на по-следващия ден пак ще го видя. После се обади на майка си в Лондон и й каза за Чарлз, но когато Илейн се опита да я убеди да остави скръбта зад себе си и да дойде на юг, при нея, Лиз отказа. Оправданието беше съвсем уместно.
– Трябва да остана. Татко... и погребението.
Но през цялото време тя си знаеше и ликуваше от факта, че остава единствено заради Оливър.
***
И по някакво чудо това бе подействало. Тя го разбра в момента, в който Оливър, без видима причина, изведнъж се обърни в църковния двор и я погледна право в лицето. Тогава видя как изненадата на лицето му се смени с възхищение. Оливър вече не бе в позиция на превъзходство. Сега те бяха равни. И... което бе печално, но правеше всичко много по-лесно... – Чарлз вече не влизаше в сметката. Добрият, но досаден Чарлз, винаги на линия, като упорито старо куче, чакащо да бъде изведено на разходка.
Тя остави дейния си, практичен ум да препусне напред, позволи си лукса да се наслади на няколко хубави картини от бъдещето. Всичко вървеше като по ноти, сякаш бе предварително планирано. Сватба в Киърни, вероятно малка провинциална венчавка в местната църква, само с няколко приятели. После, меден месец в... в Антигуа би било идеално. После обратно в Лондон – той вече имаше апартамент там и можеха да го използват за база в по-нататъшно търсене на подходяща къща. И ето една брилянтна идея – тя ще накара баща си да й даде къщата в Киърни като сватбен подарък, и случайното предложение, което бе подхвърлила на Оливър тази сутрин, в крайна сметка, щеше да се осъществи. Тя си представи как двамата пътуват с кола за дългите уикенди, как прекарват летните ваканции тук, отглеждат децата си, организират партита...
– Стана много мълчалива – каза Оливър.
Лиз изведнъж се приземи в реалността и видя, че вече са почти до тях. Колата потегли по алеята под буковете. Голите клони над главите им скърцаха под напора на жестокия вятър. Завиха по посипаната с чакъл дъга и излязоха пред голямата входна врата.
– Мислех – каза Лиз. – Просто мислех. Благодаря ти, че ме докара у дома.
– Аз ти благодаря, че дойде да ме утешиш.
– И ще дойдеш за вечеря утре? Сряда?
– С нетърпения го очаквам.
– Осем без четвърт?
– Осем без четвърт.
Те се усмихнаха, предавайки си един на друг взаимното удоволствие от уговорката. После той се протегна, за да й отвори вратата, Лиз излезе от колата и изтича по заледените стъпала към защитата на портала. Там се обърна, за да му махне, но Оливър вече бе тръгнал и се виждаше само задната част на колата му, изчезваща по алеята, назад по пътя към Киърни.
***
Същата вечер, докато Лиз се къпеше в банята си, бе прекъсната от телефонно обаждане от Лондон. Увита в хавлията си, тя отиде да отговори и чу гласа на майка си от другия край на пинията.
– Елизабет?
– Здрасти, мамо.
– Скъпа, как си? Как са нещата там?
– Всичко е чудесно. Перфектно. Прекрасно.
Този весел, жизнерадостен отговор не беше точно това, който Илейн очакваше.