– Как мислиш, нали няма да завали сняг? – каза тя с известно притеснение. – Ужасно е студено.
– О, не и по това време на годината.
– Ами онези хълмове?
– Той сигурно е останал от зимата. Просто не се е стопил още.
– Небето изглежда ужасно мрачно.
Наистина, така беше. Джоди се намръщи.
– Ще има ли някакъв проблем, ако завали сняг?
– Не знам. Но ние нямаме зимни гуми, а аз никога не съм шофирала в истински лошо време.
– О, всичко ще е наред – каза Джоди след кратка пауза, и отново извади картата. – Следващото място, до което трябва да стигнем, е Единбург.
Дотогава вече беше почти тъмно и зимният град сияеше от уличните фенери. Разбира се, загубиха се, но накрая намериха правилната еднопосочна улица и се насочиха към шосето, отвеждащо до моста. Там спряха за последен път, за гориво и масло. Керълайн излезе от колата, за да се разтъпче, докато техникът в гаража проверяваше нивото на водата. Като свърши, той атакува мръсното им предно стъкло с една влажна гъба, като междувременно наблюдаваше с интерес очуканата малка кола, после премести вниманието си към пасажерите.
– Отдалече ли идвате?
– От Лондон.
– И къде отивате?
– Отиваме в Стреткори. В Пъртшир.
– Далечко е дотам.
– Да. Знаем.
– Ще ви се наложи да карате в доста мръсно време. – Джоди хареса начина, по който той каза „мръсно“ . Мррръсно. Произнесе го тихичко, под носа си, за да го упражни.
– Наистина ли?
– Аха. Току-що чух прогнозата за времето. Много сняг. Ще трябва да изчакате. Гумите ви... – той ги подритна с върха на ботуша си, – гумите ви хич не ги бива за такова време.
– Ще се оправим.
– Добре, ако заседнете в снега, запомнете едно златно правило. Не излизайте от колата.
– Ще го запомним.
Те платиха, благодариха му и тръгнаха отново. Той ги гледаше как си заминават, поклащайки глава с изумление над безотговорността на всички саксонци.
Пред тях се показа Форт Бридж4 с предупредителните сигнални светлини. БАВНО. СИЛНИ ВЕТРОВЕ. Платиха такета и подкараха по моста, тласкани и шибани от вятъра. От другата страна шосето цепеше право на север, но беше толкова тъмно, че отвъд слабите лъчи на фаровете не се виждаше нищичко.
– Колко жалко – каза Джоди. – Ето ни тук, в Шотландия, а не можем да видим нищо. Дори и прочутата им агнешка саздърма!
Но Керълайн не беше в състояние дори да се усмихне. Беше измръзнала, уморена и разтревожена заради времето и опасността от снеговалеж. Изведнъж приключението вече не й се струваше приключение, а просто акт на най- голямото възможно безразсъдство.
Снегът започна да вали, когато излязоха от Рилкърк, вятърът го бръскаше и той летеше срещу тях от мрака на дълги, ослепително бели ивици.
– Също като флак.
– Като какво?
– Флак. Противовъздушен огън. Във военните филми. Ето на това прилича.
В началото снегът не се отлагаше по пътя. Но след малко, докато се изкачваха по хълмовете, стана доста дълбок, трупаше се в канавките и по дигите, а вятърът го навяваше на големи, подобни на огромни възглавници преспи. Залепваше по предното стъкло, събираше се под чистачките и накрая то изобщо спряха да се движат, Керълайн трябваше да спре колата и Джоди излезе навън, за да избърше снега от стъклото с една стара ръкавица. Върна се светкавично вътре, мокър и треперещ.
– Обувките ми се напълниха със сняг. Смръзващо е.
Те отново тръгнаха напред.
– Колко мили има още?
Устата й бе пресъхнала от страх, а пръстите й стискаха до болка волана. Струваше им се, че са попаднали в страна, напълно лишена от живот. Отникъде не се виждаше никаква светлинка, нито друга кола, нито дори следи по пътя.
Джоди запали фенерчето си и се вгледа отново в картата.
– Мисля, че около осем. Стреткори е на около осем мили.
– А колко е часът?
Той погледна часовника си.
– Десет и половина.
След малко стигнаха до върха на малко възвишение и тесният път се спусна надолу между две високи диги. Керълайн превключи на по-ниска предавка и докато набираха скорост по склона, леко натисна спирачката. Но не достатъчно леко, защото колата поднесе. В един ужасяващ миг тя осъзна, че е загубила контрол. Пред тях се издигна страничният насип, а после предните колела се удариха в купчина сняг и колата замря на място. Керълайн с трепет запали отново двигателя, успя да извади колелата от пряспата и върна колата на шосето. Потеглиха отново, движейки се със скоростта на охлюв.