– Опасно ли е? – попита Джоди.
– Да. Струва ми се, че има такава вероятност. Ех, де да имаше зимни гуми.
– Кейлъб не би си сложил зимни гуми, дори и да живееше на Северния полюс.
Сега пътуваха през дълбока тясна долчинка, опасана с дървета, преминаваща по ръба на стръмна клисура.. От долу долиташе шум на река, която клокочеше и надвикваше вятъра. Стигнаха до един извит като арка, много стръмен мост, чийто край почти не се виждаше, и уплашена да не забуксува по стръмния му наклон, Керълайн увеличи малко скоростта, а после, прекалено късно, видя, че след моста пътят прави остър завой надясно. Отпред имаше преспи и широка каменна стена.
Тя чу как Джоди ахна. Завъртя волана, но беше твърде късно. Изведнъж, по някаква своя приумица, малката кола се насочи право към стената, после заби нос в дълбоката канавка, пълна със сняг. Двигателят моментално замря и те спряха под ъгъл 45 градуса. Задните им колелета останаха на пътя, а фаровете и радиаторът се заровиха дълбоко в снега.
Без предните светлини на колата настана пълна тъмница. Керълайн протегна ръка да ги изключи, после загаси и стартера Трепереше. Обърна се към Джоди.
– Добре ли си?
– Ударих си малко главата, това е всичко.
– Съжалявам.
– Нищо не можеше да направиш.
– Може би трябваше да спрем по-рано. Вероятно трябваше да останем в Рилкърк.
Джоди се взря във ветрещия се мрак.
– Знаеш ли, мисля си, че това е виелица – каза храбро той.
– Никога не съм виждал виелица. Човекът от гаража каза, че трябва да останем в колата.
– Не можем, прекалено е студено. Ти чакай тук, аз ще изляза да огледам.
– Да не се загубиш!
– Дай ми фенерчето.
Тя закопча догоре палтото си, измъкна се внимателно от колата и попадна до колене в една снежна пряспа, после успя да се изкатери на твърдата повърхност на пътя. Беше влажно и леденостудено, и дори и с фенерчето, снегът я заслепяваше и я объркваше. Много лесно бе да загуби всякакво усещане за посока.
Направи няколко крачки по пътя, осветявайки с фенерчето стената, която ги бе провалила. Тя продължаваше на около десетина ярда, после се извиваше навътре, за да оформи нещо като вход. Керълайн тръгна по нея и стигна до отворена дървена порта. Там имаше надпис. Тя присви очи срещу снега, насочи лъча на фенерчето напред и с мъка прочете: „ДОМ КИЪРНИ. ЧАСТЕН ИМОТ“.
Тя загаси фенерчето и се взря напред в мрака, който се стелеше отвъд портата. Изглежда там имаше алея с дървета, тя чуваше как вятърът потраква в голите клони, високо над главата, а после, през вихрушката от снежинки, забеляза в далечината една– едничка потрепваща светлинка.
Обърна се и забърза, залитайки, обратно към Джоди.
– Имаме късмет.
– Как така?
– Тази стена е на имение или ферма, или на нещо такова. Там има някакъв вход, порта и алея. И се вижда една светлинка. Не е на повече от половин миля.
– Но човекът в гаража каза да останем в колата!
– Ако останем, ще умрем от студ. Хайде, снегът е дълбок, но ще се справим. Не би могло да е много далеч. И си закопчай якето. Студено е и ще се намокрим.
Той я послуша и се измъкна непохватно от забитата под ъгъл кола. Тя знаеше, че е много важно да не се губи никакво време. В Лондон се бяха облекли като за пролет, а не за такива арктически условия. И двамата носеха джинси и леки обувки, Керълайн си бе взела велурен жакет и памучен шал, но синият анорак на Джоди никак не подхождаше на времето, а и главата му беше гола.
– Искаш ли да си увиеш главата с шала ми? – Вятърът отвяваше думите настрани.
– Разбира се, че не! – ядосано каза той.
– Можеш ли да си носиш сака?
– Да, разбира се, че мога.
Тя затвори вратата. По колата вече имаше значителна снежна покривка, контурите й се заобляха и не след дълго заприлича на огромна пряспа.
– Дали някой няма да се забие в нея? – попита Джоди.
– Не мисля. Във всеки случай, нищо не можем да направим. Ако оставим светлините включени, снегът скоро ще ги скрие. - Тя поклати глава. – Сега давай напред, нямаме време за приказки, трябва да побързаме.
Тя го поведе обратно по извитите следи от собствените си пъпки. Зад вратата тъмнината се изви напред в черен тунел, искрящ от натрупания сняг. Но светлинката все още беше там, далеч напред, не по-голяма от главичка на карфица. Те се хванаха за ръка и с глави, приведени срещу вятъра, тръгнаха към нея.
Беше доста страшничко. Сякаш всички стихии се бяха обединили срещу тях. За миг и двамата подгизнаха до кости и съвсем премръзнаха. Саковете, които им се бяха стрували съвсем леки, ставаха все по-тежки с всяка измината крачка. Снегът се пластеше по тях, мокър, клисав, прилепващ като тесто. Високо горе, над главите им, арката от клоните на безлистните дървета пъшкаше и скърцаше зловещо, брулена от свирепия вятър. От време на време долиташе звук от счупени клони, които се разцепваха с трясък при падането си на земята. Джоди се опита да каже нещо.