Супата вече къкреше леко. Той напълни две купи, после отнесе натоварения поднос в библиотеката, където ги завари до огъня – Джоди седеше на една табуретка, а сестра му, коленичила пред камината, се опитваше да си изсуши косата. Лиса, кучето на Чарлз, седеше между тях, сложила глава на коляното на Джоди. Момчето галеше ушите й и при влизането на Оливър вдигна поглед към него.
– Как се казва кучето?
– Лиса. Тя май се сприятели с теб, а?
– Така мисля.
– Хм, Лиса обикновено не се сприятелява толкова бързо.
Той постави подноса на ниска масичка, бутайки встрани няколко списания и стари вестници, за да му направи място.
– Тя твое куче ли е?
– За момента да. Ти имаш ли куче?
– Не – унило отвърна Джоди.
Оливър реши да смени темата.
– Защо не си изядете супата, преди да изстине?
Те започнаха да се хранят, а той вдигна предпазната решетка, сложи още един дънер, наля си уиски и сода и се настани и старото протрито кресло близо до камината.
Те се хранеха мълчаливо. Джоди скоро свърши супата си, изяде хляба и маслото, изпи две чаши мляко и нападна ябълките, но сестра му хапна съвсем малко от бульона, после остави лъжицата долу, сякаш не беше гладна.
– Не е ли хубава? – попита Оливър.
– Вкусна е. Но не мога да ям повече.
– Не сте ли гладна? Би трябвало да сте прегладняла.
Джоди се намеси.
– Тя никога не е гладна.
– Може би едно питие?
– Не, благодаря.
Темата беше приключена.
– С брат ви си поговорихме, докато се къпеше. Ви сте Джоди и Керълайн Клайбърн.
– Да.
– А аз съм Оливър Киърни. Той каза ли ви?
– Да, каза ми. Току-що.
– Вие идвате от Лондон, а?
– Да.
– И сте забили колата си в канавката в дъното на моята алея.
– Да.
– И отивате в Стреткори?
– Да. Брат ни работи там. В хотела.
– И той ви очаква?
– Ние му изпратихме телеграма. Има да се чуди какво ни се е случило!
Оливър погледна часовника си.
– Почти полунощ е. Но ако искате, мога да опитам да се свържа по телефона. Може би има нощен портиер на дежурство.
Тя го погледна с благодарност.
– О, бихте ли могли?
– Във всеки случай, мога да опитам. – Но телефонът бе замлъкнал. – Линиите сигурно са прекъснати. Заради бурята.
– Но какво ще правим?
– Няма нищо, което да може да направите, освен да останете тук.
– Но Ангъс...
– Както казах на Джоди, той ще се досети какво се е случило.
– А утре?
– Ако пътят не е блокиран, можем да отидем в Стреткори по един или друг начин. Аз имам Ленд Роувър, ако ситуацията се влоши.
– А ако пътят е блокиран?
– Тогава ще му мислим.
– Работата е, че... ами, ние нямаме много време. Имахме намерение да се върнем в Лондон до петък.
Оливър погледна надолу към питието си и леко разклати чашата в ръката си.
– Има ли някой в Лондон, с когото трябва да се свържем? Да ги уведомим, че сте в безопасност?
Джоди погледна сестра си.
– Но нали няма връзка – каза тя след кратка пауза.
– А когато имаме връзка?
– Не – отговори Керълайн. – Не е нужно да се свързваме с никого.
Той беше сигурен, че тя лъже. Наблюдаваше лицето й, забеляза високите скули, късият и малко плосък нос, широката уста. Имаше тъмни кръгове под очите, а косата й беше много дълга, много светла и права, досущ като сурова свила. За миг очите й срещнаха неговите, после ги извърна настрани. Оливър реши да не продължава темата.
– Просто се питах – каза меко той.
***
На сутринта, когато Керълайн се събуди, светлината от снега се отразяваше в белия таван на голямата спалня. Тя лежеше сънена, потънала в пухената завивка и чаршафите. Чу, че кучето лае, а след малко и стържещ звук от приближаващ трактор. Взе часовника си и видя, че вече е девет. Излезе от леглото и пристъпи до прозореца, дръпна розовите завеси и бе поразена от ярката светлина, толкова заслепяваща, че я принуди да примигне.
Светът беше бял. Небето – ясно и синьо, като яйце на червеношийка. По искрящата земя се простираха дълги сенки, сякаш беше натъртена тук– там. Всичко беше меко и заоблено от снега, който бе покрил клоните на боровете и натрупал бели шапки по пилоните на оградата. Керълайн отвори прозореца и се наведе леко навън. Въздухът беше студен, благоуханен и стимулиращ като ледено вино.
Спомни си ужаса от предната нощ и се опита да се ориентира. Пред къщата имаше широко открито пространство, вероятно морава, обградена от алея. Видя, че дългият път, който двамата с Джоди бяха изминали с такава мъка, водеше към билото на хълма. В далечината, между гънките на полегатите пасища, се извиваше главното шосе, оградено от подпорни каменни стени. Една кола се движеше много, много бавно по него.