Тракторът, който бе чула, идваше по алеята. Тя видя как той се появи иззад огромната туфа рододендрони, зави внимателно около периметъра на моравата и се скри от погледа й някъде зад къщата.
Беше твърде студено, за да се излиза навън. Тя се дръпна назад в спалнята и затвори прозореца. Помисли си за Джоди и отиде да отвори вратата, която водеше в неговата стая. Вътре беше тихо и тъмно, само дишането му нарушаваше тишината. Той все още спеше дълбоко. Тя затвори вратата и потърси дрехите си. Но видя само пуловера и дадения назаем халат.
Облече ги, излезе боса от спалнята и тръгна по коридора с надеждата да намери някой, който да й помогне.
Тогава си даде сметка, че къщата наистина е огромна. Коридорът я отведе до стълбище с голяма площадка, застлана с килими, с голям орехов скрин, столове и маса, на която някой бе поставил купчина чисти, току-що изгладени ризи. Чуваха никакви далечни гласове. Слезе долу и следвайки звука, се озона на вратата на стая, която по всяка вероятност бе кухнята. Сложи ръце върху нея, побутна и я отвори. Двамата, които стояха вътре, веднага спряха разговора си и се обърнаха да видят кой е.
Оливър Киърни, облечен в светлобежов пуловер, седеше на кухненската маса с чаша чай в ръка. Явно разговаряше с жената, която стоеше права и белеше картофи до кухненската мивка. Тя бе на средна възраст, с посивяла коса, със запретнат ръкави и пъстроцветна престилка, завързана на фльонга отзад на кръста й. Кухнята беше топла и ухаеше на хляб, който се пече в момента. Керълайн се почувства като натрапница.
– Извинете – пророни тя.
Оливър, който за миг застина неподвижно от изненадата, остави чашата си и стана на крака.
– Няма за какво да се извинявате. Мислех, че ще спите до обед.
– Джоди все още спи.
– Това е госпожа Купър. Госпожо Купър, това е Керълайн Клайбърн. Тъкмо разказвах на госпожа Купър какво ви се е случило.
– Беше ужасна нощ, безсъмнено. И телефонните линии си прекъснати – каза госпожа Купър.
Керълайн погледна към Оливър.
– Имате предвид, че все още не можем да се свържем с никого?
– Не. И още известно време няма да можем. Елате и пийнете чаша чай. Хапнете нещо за закуска. Какво предпочитате? Бекон с яйца?
Но Керълайн не искаше нищо.
– Малко чай би било чудесно.
Оливър придърпа един стол за нея и тя се настани на излъсканата маса.
– Май сме затрупани от сняг? – каза тя.
– Отчасти. Пътят за Стреткори е затворен, но можем да отидем до Рилкърк.
Сърцето на Керълайн се сви.
– А... колата? – Страхуваше се да довърши въпроса.
– Купър отиде дотам с трактора да провери какво е положението.
– Червеният трактор ли?
– Да.
– О! Видях го, като се връщаше по пътя.
В такъв случай ще бъде тук всеки момент и ще ни каже какво става.
Той намери чаша и чинийка и наля чай на Керълайн от кафявия чайник, който стоеше на голямата чугунена печка и радостно подсвиркваше. Чаят беше много силен и много горещ; тя го изпи с благодарност, после каза:
– Не мога да намеря дрехите си.
– Заради мен – каза госпожа Купър. – Аз ги сложих да се изсушат в сушилника. Вече трябва да са готови. Но ми се струва – поклати глава тя, – че сигурно сте подгизнали до кости.
– Да, така беше – каза Оливър. – Приличаха на удавени плъхове.
След като Керълайн се преоблече, слезе отново долу. Към групата вече се бе присъединил господин Купър с новини за потъналата кола. Той беше типичен представител на шотландската провинция, с толкова силен акцент, че тя трудно разбираше какво казва.
– О, ами да, намерихме я заровена дълбоко в канавката, но и двигателя няма и капка живот.
– Защо?
– Няма да се изненадам, ако е напълно замръзнал.
Оливър погледна към Керълайн.
– Нямахте ли антифриз?
Керълайн погледна безизразно.
– Антифриз – повтори той. – Тази дума не ви ли говори нещо?
Тя поклати глава и той се обърна отново към Купър.
– Прав си. Напълно е замръзнал.
– Трябва ли да имам антифриз?
– Ами, не е лоша идея.
– Не знаех. Разбирате ли, колата не е моя.
– Може би сте я откраднали?
Госпожа Купър издаде лек звук на неодобрение – просто сви устни и си пое малко по-шумно дъх между тях. Керълайн не можеше да определи дали неодобрението й е насочено срещу Оливър или срещу нея.