Тя се обърна още веднъж да погледне.
– Но кога мислите, че ще ги разчистят?
– Веднага, след като снегоринът се добере дотук. Снеговалеж като този, в самия край на зимата, е в състояние да обърка всичко. Просто трябва да бъдем търпеливи.
Той й отвори вратата на Ленд Роувъра и застана отстрани, изчаквайки я да влезе вътре. Керълайн бавно се качи. Той хлопна вратата зад нея, заобиколи и се метна зад волана. Тя си помисли, че ще я откара обратно в къщата, но вместо това той си запали цигара и запуши, очевидно, дълбоко потънал в мисли.
Тя се притесни. Колите бяха хубаво място, в което да седиш с хора, които харесваш. Но не и с някой, готов да ти задава куп въпроси, на които не ти се иска да отговаряш.
В момента, в който той заговори, страховете й се оправдаха.
– Кога казахте, че трябва да се върнете в Лондон?
– В петък. Казах, че тогава трябва да се върнем.
– На кого го казахте?
– На Кейлъб. Човекът, който ни зае колата си.
– А родителите ви?
– Родителите ни са починали.
– Нямате ли си някой друг? Все трябва да има някой. Не мога да повярвам, че вие двамата живеете самостоятелно. – Оливър не можа да сдържи смеха си. – Такава ситуация би била извор на ужасяващи катастрофи.
На Керълайн това изобщо не й се видя смешно.
– Ако толкова искате да знаете, ние живеем с нашата мащеха.
Оливър погледна разбиращо.
– Ясно.
– Какво ви е ясно?
– Злата мащеха.
– Тя изобщо не е зла. Много е мила даже.
– Но не знае къде сте?
– Да – каза Керълайн, колебаейки се върху половината от истината. После, с малко по-убедителна интонация, добави: – Да, тя знае. Знае, че сме в Шотландия.
– А знае ли защо? За брат ви Ангъс, знае ли?
– Да. И това знае.
– И... сте изминали целия този път, за да намерите Ангъс? По някаква конкретна причина или просто да му кажете „ здрасти“?
– Не съвсем.
– Това не е отговор.
– Нима?
Последва дълга пауза.
– Разбирате ли – продължи след малко Оливър с измамна мекота, – имам силното чувство, че се пързалям по тънък лед. Сигурно сте наясно, че не би трябвало да давам и пукната пара за това какво ще правите, но всъщност чувствам, че имам някаква отговорност към вашия брат. В крайна сметка, той е само на... единадесет?
– Аз мога да нося отговорността за Джоди.
Гласът й беше съвсем тих.
– И двамата сте могли да загинете снощи. Разбирате го, нали?
Керълайн се взря в него и за свое изумление видя, че той наистина мисли това, което казва.
– Но аз видях светлина, преди да изоставим колата. В противен случай, щяхме да останем в нея и просто да изчакаме бурята да отмине.
– Виелиците са нещо, с което човек трябва да се съобразява в тази част на света. Извадили сте късмет.
– И вие бяхте толкова мил. Даже и повече. А аз още не съм ви благодарила подобаващо. Но все пак мисля, че колкото по-бързо се доберем до Ангъс и ви се махнем от главата, толкова по-добре ще бъде.
– Да видим как ще стане. Между другото, аз днес трябва да излизам, имам уговорка за обяд в Рилкърк. Но госпожа Купър ще ви нахрани и по всяка вероятност, когато се върна, пътя ви към Стреткори ще е открит и аз ще ви откарам до брат ви.
Керълайн се замисли над това и по някаква причина реши, че идеята Оливър Киърни да се срещне с Ангъс Клайбърн не е особено добра.
– Сигурно има някакъв начин, по който бих могла...
– Не. – Оливър се протегна напред и загаси цигарата си. Не, няма друг начин да стигнете до Стреткори, освен с летене. Затова просто стойте мирно и ме чакайте в Киърни. Разбрано?
Керълайн отвори уста да възрази, но улови погледа му и отново я затвори.
– Добре – неохотно промълви тя.
За миг си помисли, че той ще продължи дискусията, но вниманието му съвсем навременно бе отвлечено от пристигането на трактора, с господин Купър на волана и едно момче с плетена шипка, надничащо от седалката зад него. Оливър излезе от Роувъра и отиде да им помогне. Това обаче се оказа трудна работа – докато почистят колата на Кейлъб от снега, докато разкопаят под колелетата и вържат въжето за задния мост – и докато накрая, след три неуспешни опита на четвъртия най-сетне успяха да я изтеглят, вече бе станало единадесет. Керълайн наблюдаваше как малката кавалкада се отдалечава по посока на сервиза. Купър на волана на трактора, а Джорди в минито, поддържайки нестабилен курс в края на буксирното въже. Чувстваше се ужасно.