– Надявам се, че всичко ще бъде наред – каза тя на Оливър, когато той се върна обратно в Роувъра. – Нямаше да е толкова лошо, ако колата беше моя, но аз обещах на Кейлъб, че ще се грижа за нея.
– Вината не е ваша. Би могло да се случи на всеки. Когато в сервиза приключат с нея, вероятно ще бъде в по-добро състояние от всякога. – Той погледна часовника си. – Налага се да тръгваме, трябва да се преоблека и да бъда в Рилкърк в дванадесет и половина.
***
Те се върнаха в къщата в мълчание, паркираха пред вратата и влязоха вътре. В подножието на стълбището Оливър спря и изгледа Керълайн.
– Ще се оправите ли?
– Разбира се.
– Тогава ще се видим по-късно.
Керълайн го гледаше как се качва горе – дългите му крака взимаха по две стъпала наведнъж. После свали мушамата и големите ботуши и тръгна да търси Джоди. Кухнята беше празна, но откри госпожа Купър да почиства с прахосмукачката боклуците от огромния персийски килим в малко използваната гостна стая. При появата й тя изключи машината.
– Оправихте ли се с вашето возило?
– Да. Съпругът ви беше така любезен да я откара в сервиза. Виждали ли сте Джоди?
– Да, щъка нагоре-надолу, сладка мъничка душица. Слезе долу, закуси с мен в кухнята, нахрани се хубавичко. Две варени яйца си хапна, и тост, и мед и чаша мляко. После му показах старата детска стая и сега е там, занимава се с кубчета и коли, и с какво ли не още.
– Къде е детската?
– Елате, ще ви я покажа.
Тя заряза чистенето и я поведе към малко задно стълбище, после през една врата към боядисан в бяло и постлан със син килим коридор.
– В миналото това беше детското крило; децата бяха пълни господари тук. Сега не се използва, разбира се, и то от години, но аз запалих малко огнец, та е приятно и топло.
Тя отвори вратата и застана встрани, за да влезе Керълайн Беше голяма стая, с широк еркерен прозорец, гледащ към градината. Зад високата решетка на камината гореше огън. Имаше стари кресла и овехтял диван, лавици за книги, старо люлеещо се конче без опашка, а на пода, в средата на изтрития килим, седеше Джоди, заобиколен от цяла крепост от дървени кубчета, простираща се чак до ъглите на стаята, която бе отрупана с малки колички, с оловни войничета, каубои, рицари в брони и всякакви селскостопански животни Той вдигна поглед при влизането й, но бе толкова силно концентриран, че дори не изглеждаше притеснен, че е хванат в такова детинско занимание.
– За Бога! – каза Керълайн. – Колко време ти отне да построиш тази чудесия?
– От закуска досега. Да не събориш кулата!
– Няма, няма!
Тя внимателно пристъпи над нея и се отправи към огнището, застана там и се облегна на решетката.
Госпожа Купър бе изпълнена с възхищение.
– Никога не съм виждала толкова изпипано нещо! Ами всички тези мънички пътища? Сигурно си използвал и последното кубче.
– Да, почти – усмихна й се Джоди. Те явно вече бяха най-близки приятели.
– Добре, тогава ви оставям. Обедът е в дванадесет и половина. Направила съм ябълков пай, има и мъничко сметана. Харесваш ли ябълков пай, мъниче?
– Да, много го обичам.
–Чудесно! – каза тя и излезе.
Чуха я как си мърмори нещо тихичко.
– Страхотна е, нали? – каза Джоди, и подравни две кубчета така, че да направи парадна порта на крепостта си.
– Да, наистина. Добре ли спа?
– Да, с часове. Тази къща е супер! – Той взе още две кубчета, за да направи портата по-висока.
– Изтеглиха колата и я закараха в сервиза. Господин Купър я взе. Не е имала никакъв антифриз.
– Глупавият стар Кейлъб – каза Джоди, подбра едно кубче за покрив на арката и внимателно го сложи най-отгоре, поставяйки короната на своя шедьовър. После легна странично на килима, за да погледне през портата, и си представи себе си, мъничък, толкова мъничък, че да може да влезе през нея на голям бял жребец, с перо на шлема си, развяващо се на вятъра, с високо вдигнато квадратно знаме.
– Джоди, снощи, когато сте си говорили в банята, не си казал нищо за Ангъс, нали? На Оливър Киърни?
– Не. Само, че сме дошли да го намерим.
– А за Даяна? Или за Хю?
Той изобщо не попита.
– Не казвай нищо.
Джоди я погледна.
– Колко дълго ще останем тук?
– О, няма да се бавим. Ще намерим Ангъс днес още следобед, ще отидем в Стреткори, след като разчистят пътищата.
Джоди не направи никакъв коментар. Тя го наблюдаваше как взима едно малко конче от отворена кутия, после търси рицар, който да пасне на седлото му. Подбра един, нагласи ги заедно и ги вдигна пред очите си, за да прецени резултата. После с най-голяма прецизност постави ездача под арката.