Но сега, в мразовитата светлина на шотландския следобед, съмненията й се завърнаха. Ангъс, разбира се, би могъл и да бъде в хотел „Стреткори“, защото това бе мястото, в което работеше, но фактът, че лъска обувки и носи дърва, не беше гаранция, че няма да има дълга коса, брада и боси крака или че ще прояви желание да направи каквото и да е, за да помогне на брат си и на сестра си. Тя си представи реакцията на Оливър Киърни спрямо поведението на Ангъс и си даде сметка, че не би могла да понесе той да стане свидетел на великия момент, в който тримата ще се съберат отново.
Освен това сега вече знаеше и за скорошната смърт на брат му и изпитваше огромно притеснение от това, че бяха злоупотребили с любезността на Оливър и че се бяха възползвали oт гостоприемството му в такъв неподходящ момент. Нямаше съмнение, че щеше да му е най-добре да се отърве от тях колкото е възможно по-скоро. Нямаше и съмнение, че единственият възможен курс, който тя можеше да поеме сега, бе да отиде и сама да намери Ангъс.
Докато вървеше по дългия, покрит със сняг път, тя си запълваше времето, убеждавайки се, че това наистина е така.
***
Вървеше вече над час, без никаква представа колко мили трябва да измине, когато чу стъргане зад себе си и след малко един камион се изравни с нея. Беше общинският снегорин, чието огромно стоманено гребло пореше снега като нос на кораб в морето и изпращаше пенещи се кишави вълни от двете страни на пътя.
Керълайн се дръпна встрани, изкачи се на върха на подпорната стена, но снегоринът спря и мъжът вътре отвори вратата и я повика.
– За къде сте тръгнали?
– За Стреткори.
– Има още шест мили дотам. Искате ли да ви откарам?
– Да, моля ви.
– Елате тогава.
Тя се смъкна от стената и той й подаде възлестата си ръка, за да й помогне да се качи, като се дръпна, за да й направи място. Колегата му, който караше камиона, бе доста по-стар от него.
– Надявам се, че не бързате – каза мрачно той. – Снегът по билото на хълма е много дълбок.
– Не бързам. А и така няма да ми се наложи да вървя.
– Абе, мррръсно време е.
Той дръпна тежкия скоростен лост, отпусна ръчната спирачка и машината потегли, но се движеше наистина доста бавно От време на време двамата мъже слизаха и здравата работех и с две лопати, за да разхвърлят лугата от купчините, които бяха оставени стратегически отстрани на пътя. Влагата се процеждаше през прозорчето на кабинката и краката на Керълайн, пъхнати в големите ботуши, станаха като две бучки лед.
Най-накрая прекосиха последния хълм.
– Его го и Стреткори – каза любезният пътен служител и тя видя пред тях бяло-сивкав склон, спускащ се в дълбока долчинка и дълго, извиващо се езеро, спокойно, гладко и стоманеносиво от отразяващото се в него небе.
От другата страна на водата отново се издигаха хълмове, нашарени в тъмни краски от елите и боровете, а зад техните рехави върхове се виждаха други възвишения на верига далечни северни планини. А право отдолу, струпано около тесния край на езерото, лежеше селцето. Тя видя църквата и малките улички със сиви къщи, видя и малко пристанище с вълноломи и места за акостиране, и едно корабче, изтеглено на сушата зa през зимата.
– Какво прекрасно място! – каза Керълайн.
– Аха – каза работникът. – През летните месеци тук има много туристи. Плавателни съдове под наем, легло и закуска, каравани...
Пътят се спусна надолу. Тук снегът по някаква причина не беше толкова дебел и те напредваха по-бързо.
– Къде искате да ви оставим? – попита шофьорът.
– Пред хотела, ако може. Хотел „Стреткори“. Знаете ли къде е?
– Ама как да не го знаем!
Сивкавите улици в селото бяха мокри, снегът се топеше в канавките и от стръмните стрехи на покривите падаха тежки капки. Снегоринът тръгна по главната улица, мина под декоративна готическа арка, построена в памет на някакво отдавна забравено събитие от викторианската епоха, и спря пред дълга, боядисана в бяло постройка. Отпред имаше калдъръмена настилка, а на вратата висеше табела:
ХОТЕЛ „СТРЕТКОРИ“.
ДОБРЕ ДОШЛИ.
Нямаше никакви признаци на живот.
– Отворено ли е? – със съмнение попита тя.
– Аха, отворено е я. Просто няма много хора.
Керълайн им благодари за любезността и скочи от снегорина. Докато той се отдалечаваше, тя прекоси пътя, после калдъръма и влезе през въртящата се врата. Вътре миришеше на застоял цигарен дим и варено зеле. Имаше и една тъжна картина на сърна, застанала на някакъв мокър хълм, и гише с табелка РЕЦЕПЦИЯ, но нямаше рецепционист. Поне имаше звънец и Керълайн го натисна. След миг от офиса се появи една жена.