Тя носеше черна рокля и очила, украсени с фалшиви диаманти, и не изглеждаше много доволна, че я безпокоят по средата на следобеда, особено пък като видя, че смутителят е някакво момиче в джинси и мушама, с червена памучна кърпа, завързана на главата.
– Да?
– Съжалявам, че ви безпокоя, но дали бих могла да разговарям с Ангъс Клайбърн?
– О! – незабавно каза жената. – Ангъс не е тук.
Тя сякаш се радваше да съобщи тази информация. Керълайн просто я зяпна. Над главите им звучно тиктакаше часовник. Някъде, в задните части на хотела, започна да пее един мъж. Жената намести очилата си.
– Той беше тук, разбира се – поясни тя, сякаш отстъпваше една точка на Керълайн. Поколеба се и после добави: – Да не би вие да сте му изпратили телеграмата? Има една телеграма за него, но той замина, преди тя да пристигне. – Жената отвори чекмеджето и извади оранжев плик. – Трябваше да я отвори нали разбирате, и да ви уведомя, че той не е тук, само че тук няма никакъв адрес.
– Не, разбира се...
– Трябва да знаете, че той беше тук. Работи в хотела месец, че и повече. Помагаше с това– онова. Имахме известен недостиг на персонал, нали разбирате.
– Но къде е сега?
– О, не мога да ви кажа. Отиде с една американска дама тя го нае да й кара колата. И тъй като по това време имахме заместник за Ангъс, го пуснахме. Шофьор – добави тя така сякаш Керълайн никога не бе чувала тази дума.
– Но кога ще се върнат?
– О, до ден-два. В края на седмицата, каза госпожа Макдоналд.
– Госпожа Макдоналд?
– Да, американската дама. Предците на съпруга й са от тази част на Шотландия, та затова тя много искаше да отиде на обиколка и да разгледа забележителностите. Взе кола под наем и нае Ангъс да я вози.
В края на седмицата. Това означаваше петък или дори събота. Но Керълайн и Джоди трябваше да се върнат в Лондон до петък. Тя не можеше да чака до края на седмицата. Сватбата й беше във вторник. Във вторник тя щеше да се омъжи за Хю, трябваше да бъде там преди това, защото в понеделник имаше сватбена репетиция, и Даяна щеше да откачи, както и всички присъстващи.
Мислите й неспокойно препускаха насам-натам, напред-назад, като побеснял състезателен кон. Наложи си да се овладее и си каза, че трябва да бъде практична. И тогава осъзна, че не е в състояние да измисли нито едно практично нещо, което да каже или да направи. Аз съм на края на силите си. Ето така се чувстваше. Сега, когато някой кажеше Аз съм на края на силите, Керълайн щеше да го разбере.
Жената зад бюрото започна да губи търпение от цялото това размотаване.
– Непременно ли трябва да видите Ангъс?
– Да, аз съм негова сестра. Наистина, много е важно.
– Откъде идвате сега?
Керълайн отговори, без да се замисли.
– От Киърни.
– Но това са осем мили. И пътищата са блокирани.
– Повървях малко, после ме взе един снегорин и ме докара.
Трябваше да чакат Ангъс. Вероятно можеха да останат тук, в хотела. Съжали, че не беше взела Джоди със себе си.
– Имате ли две свободни стаи, които бихме могли да наемем?
– Две стаи?
– Имам още един брат. Той не е с мен в момента.
Жената я изгледа съмнително, но каза „един момент“ и се и върна в офиса си, за да провери в регистрационната книга. Керълайн се облегна на гишето и реши, че няма смисъл да изпада в паника, защото това просто те кара да се чувстваш зле. Да се чувстваш болен.
И тогава усети, че то се завръща – старото прилошаване, пронизващата болка в стомаха. Нападна я абсолютно изненадващо, като някакво ужасно чудовище, дебнещо зад ъгъла, за да й се нахвърли. Тя се опита да го игнорира, но то не можеше да бъде игнорирано. Растеше с ужасяваща скорост, като огромен балон, в който нагнетяват още и още въздух. Усещането бе толкова силно и остро, че не оставяше в съзнанието й място за нищо друго. Изпълни я докрай, сякаш самата тя бе изтъкана от болка, болка, простираща се чак до хоризонта. Затвори очи и чу звук, като писък на далечен алармен звънец.
Когато вече си мислеше, че повече не може да издържа, болката започна да отмира, плъзгаше се леко от нея, като непотребна дреха. След малко отвори очи и откри, че се взира право в ужасеното лице на рецепционистката. Запита се колко ли дълго е стояла там.
– Добре ли сте?