– Да. – Тя се опита да се усмихне. Лицето й беше мокро от пот. – Лошо храносмилане, струва ми се. Случвало ми се е и преди. А и разходката...
– Ще ви донеса чаша вода.
– Добре съм.
Но нещо не беше наред в лицето на жената – то се доближаваше и отдръпваше в някаква странна мъглявина. Тя й говореше нещо, Керълайн виждаше как устата й се отваря и затваря, но не чуваше никакъв звук. Протегна ръка, за да се хване за ръба на гишето, но не успя, и последното нещо, което запомни, беше ярко оцветеният килим, който се надигна нагоре, и я удари силно отстрани по главата.
5.
Оливър се прибра в Киърни едва в четири и половина. Беше уморен. Дънкан Фрейзър, освен че го бе нагостил солидно, настояваше да обсъдят всеки аспект на финансовите и правни детайли от покупката на Киърни. Нищо не бе оставено настрани И сега главата на Оливър преливаше от факти и цифри. Площ и акри, ниви, глави добитък, стойност на постройките, състояние на чифлика, оборите и хамбарите. Беше необходимо, разбира се, и правилно, но той го намираше за стресиращо, и през цялото дълго пътуване в сумрака назад към вкъщи се чувстваше силно потиснат, докато се опитваше да приеме истината. Чувстваше, че с продажбата на Киърни, дори на Дънкан, той предава част от себе си и отрязва и последните нишки, които го свързваха с младостта му.
Вътрешният му конфликт изцеди цялата му енергия. Главата го болеше и не можеше да мисли за нищо друго, освен за убежището на дома си, за комфорта на креслото си, поставено до камината, и по възможност, успокояваща чаша чай.
Къщата никога не му бе изглеждала толкова сигурна, толкова приветлива. Откара Роувъра до гаража, паркира го там и влезе вътре през кухнята. Откри госпожа Купър на дъската за гладене, но с очи вперени във вратата. При появата му тя изпусна въздишка на облекчение и тръсна ютията на поставката й.
– Ох, Оливър, така се надявах да сте вие. Чух колата и се надявах да сте вие.
Нещо в лицето й го накара да каже:
– Какво се е случило?
– Ами просто, сестрата на момчето излезе на разходка и още не се е върнала, а вече почти се стъмни.
Оливър застана на място, без да си съблича палтото, смилайки бавно тази неприятна информация.
– Кога излезе?
– След като обядвахме. Не че тя яде нещо де, само бодни оттук– оттам, яде по-малко и от врабче.
– Но... вече е четири и половина.
– Така де!
– Къде е Джоди?
– Той е в детската, добре си е, не се е разтревожил. Дадох му малко чай, мъничко агнешко.
Оливър се намръщи.
– Но къде е отишла?
– Не каза. Излизам, рече, да се поразходя малко. – Лицето на госпожа Купър беше изопнато от тревога. – Нали не мислите, че може да се е случило нещо лошо?
– Не бих се изненадал – ядно каза Оливър. – Тя е такава глупачка, че може да се удави и в локва.
– О, клетата мъничка душица...
– Тя не е никаква клета мъничка душица, а истинска проклета напаст! – грубо каза Оливър.
Той се насочи към задното стълбище, възнамерявайки да отиде и да намери Джоди, и да си събере ума, но в този момент телефонът започна да звъни. Първата реакция на Оливър беше да се зарадва, че линиите най-сетне са възстановени, но госпожа Купър плесна ръка върху сърцето си и каза:
– Сигурно е полицията!
– Вероятно не е – каза Оливър, но въпреки това излезе с по-голяма скорост от обичайното от кухнята и се насочи към библиотеката, за да отговори на обаждането.
– Киърни – рязко каза той.
– Дом Киърни ли е?
Женски глас, много рафиниран.
– Да. Тук е Оливър Киърни.
– О, господин Киърни, тук е госпожа Хендерсън, от хотел „Стреткори“.
Оливър се стегна.
– Да?
– Тук има една млада дама, дойде да търси брат си, който работеше при нас...
– Работеше?
– Да?
– Тя каза, че е отседнала в Киърни.
– Правилно.
– Ами, мисля, че може би трябва да дойдете и да я вземете, господин Киърни. Тя не изглежда никак добре, припадна и й с много... лошо. – Жената изрече последната дума неохотно, сякаш беше обидна.
– Как е стигнала до Стреткори?
– Вървяла донякъде пеша, а после я взел един снегорин.
Това означаваше, че поне пътищата са разчистени.
– И къде е тя сега?
– Сложих я да полегне... изглеждаше толкова зле!
– Знае ли, че ми се обаждате?
– Не. Помислих, че е по-добре да не й казвам.
– Не й казвайте. Не казвайте нищо. Просто я задръжте там, докато дойда.
– Да, господин Киърни. Много съжалявам.
– Няма за какво. Много добре направихте, че ми се обадихте. Благодаря ви. Ще дойда колкото мога по-скоро.