***
Керълайн беше заспала, когато той пристигна. Не, не точно заспала, а увиснала в някакво блаженство между заспиването и будното състояние, затоплена и уютно сгушена под одеялата – докато звукът на дълбокия му глас не проряза дрямката й като нож. Тя изведнъж се пробуди и застана нащрек, в пълно съзнание и със съвсем избистрен ум. Спомни си как каза, че е дошла от Киърни и се прокле, че не си е сдържала езика зад зъбите. Но болката вече я нямаше и сънят я бе освежил, така че когато Оливър Киърни, без дори да почука, отвори със замах вратата и нахлу вътре, тя бе готова да се отбранят с всички сили.
– О, колко жалко, изминали сте целия този път, а всъщност нищо лошо не се е случило. Вижте. – Тя седна. – Аз съм съвсем добре. – Той носеше сиво пардесю и черна вратовръзка, а това й напомни за брат му, и тя продължи презглава: – Прости, разходката май беше прекалено дълга, е, все пак не толкова дълга, защото ме качи един снегорин.
Той затръшна вратата зад гърба си, дойде до леглото и се облегна на долната му табла.
– Доведохте ли Джоди? – попита тя бодро. – Защото можем да останем тук. Тук имат стаи и ще е най-добре да изчакаме в хотела, докато Ангъс се върне. Той е заминал, нали разбирате, само за два дни, с една американска дама.
– Млъкнете! – каза Оливър.
Никой не бе говорил на Керълайн с такъв тон досега и тя обидено притихна.
– Казах ви да останете в Киърни. Да изчакате.
– Не можех.
– Защо не?
– Защото Джоди ми каза за брат ви. Госпожа Купър му разказала. Толкова ужасно беше да се появим точно в този момент. Много съжалявам... Не знаех...
– Откъде бихте могли да знаете?
– Но в такъв момент...
– Така или иначе, това няма никакво значение – безизразно каза Оливър. – Как се чувствате сега?
– Съвсем добре съм.
– Припаднала сте. – Думите му прозвучаха като обвинение.
– Толкова е глупаво, аз никога не припадам.
– Проблемът е, че изобщо нищо не ядете. Щом намирате за уместно да се държите така идиотски, заслужавате си припадъка. Сега си вземете палтото и да ви водя у дома.
– Но нали ви казах, че можем да останем тук. Ще изчакаме Ангъс тук.
– Можете да изчакате Ангъс в Киърни. – Той отиде до стола и вдигна черната мушама.
Керълайн се намръщи.
– Да предположим, че не искам да дойда. Не съм длъжна да го правя.
– Да предположим, че веднъж ще направите това, което ви се казва. Да предположим, че веднъж ще помислите за някой друг, освен за себе си. Лицето на госпожа Купър беше посивяло от притеснение, когато се върнах, защото си представяше какви ли не ужасии, които биха могли да ви се случат.
Изведнъж я обзе чувство за вина.
– А Джоди?
– Той е добре. Оставих го да гледа телевизия. Е, сега идвате ли?
Нямаше какво друго да се направи. Керълайн излезе от леглото, остави го да й помогне с обличането на мушамата, напъха крака в гумените ботуши и го последва покорно по стълбите.
– Госпожа Хендерсън?
Тя се появи от офиса си и застана зад гишето като услужлив продавач в магазин.
– О, вие сте я открили, господин Киърни, това е чудесно.
Тя вдигна капака на гишето и излезе отпред, за да се присъедини към тях.
– Как се чувствате, скъпа? – обърна се тя към Керълайн.
– Добре съм.
След като премисли, добави „благодаря ви“, макар, че й беше трудно да прости на госпожа Хендеръсн за това, че се е обадила Оливър.
– Няма защо. А когато Ангъс се върне...
– Кажете му, че сестра му е в Киърни – прекъсна я Оливър.
– Разбира се. Радвам се, че се чувствате по-добре.
Керълайн се насочи към вратата. Зад гърба й Оливър благодари още веднъж на госпожа Хендерсън, после двамата излязоха в студения, мек и ветровит полуздрач и тя, останала без сили, за каквато и да е съпротива, покорно се качи в Ленд Роувъра.
***
Пътуваха в мълчание. Обещаното затопляне бе превърнало снега в киша и пътят по хълма беше сравнително чист. Западният вятър разгонваше сивите облаци над главите им, оставяйки големи яркосапфирени пространства в небето. През отворения прозорец на Ленд Роувъра влизаше мирис на трева и влажен торф. От бреговете на едно малко, обградено oт тръстика езерце, литнаха дъждосвирци и изведнъж започна да изглежда съвсем възможно, че голите дървета скоро ще се обкичат с пъпки и дълго чаканата пролет най-сетне ще дойде.
Това напомни на Керълайн онази вечер в Лондон, когато двамата с Хю отиваха с колата към „Арабела“. Спомни си светлините на града, хвърлящи оранжево зарево в небето, спомни си как бе спуснала прозореца, за да остави вятърът да се вее и косите й и си бе пожелала да е в провинцията, сред природата. Беше само преди три-четири дни и все пак й се струваше, че оттогава е изминал цял един живот. Сякаш се бе случило на друго момиче в съвсем друго време.