Но вероятно точно това и трябваше да се очаква, защото то бе характерна черта на семейството му, а той, в крайна сметка, беше брат на Даяна.
***
Тъй като Паркър Халдейн имаше непоправима слабост към красиви млади жени, а Керълайн се явяваше една от тях, поведението на Илейн Халдейн към нея обичайно беше доста студено. Това не я тревожеше особено; първо, защото тя рядко се срещаше с Илейн, тъй както Халдейн живееха в Париж, където Паркър отговаряше за френския клон на голяма американска рекламна агенция, и идваха в Лондон само за важни срещи, на всеки два или три месеца. Това посещение беше един от тези случаи.
Второ, Керълайн не харесваше особено Илейн, което беше жалко, защото тя бе най-добрата приятелка на Даяна.
– Защо трябва винаги да си толкова рязка с Илейн? – често я питаше Даяна и Керълайн се бе научила да свива рамене и да отговаря: „Съжалявам“, защото всяко по-подробно обяснение би могло да причини само по-голяма обида.
Илейн беше хубава, изпъкваща жена, със склонност да се облича малко прекалено натруфено и претенциозно, нещо, което дори животът в Париж не бе могъл да излекува. Освен това, тя можеше да бъде и извънредно забавна, но Керълайн знаеше от горчив опит, че в нейните остроумия има скрити остри бодли на вербална жестокост, насочени срещу приятели и познати, които случайно не присъстват там по това време. Беше плашещо да я слушаш, защото никога не можеше да бъдеш сигурен дали не планира да каже нещо и за теб в твое отсъствие.
Паркър, от друга страна, не беше човек, когото да вземеш на сериозно.
– Ти, прелестно създание! – Той се наведе за европейска целувка върху ръката на Керълайн. Тя почти очакваше да тракне с токове. – Защо винаги трябва да ни караш да чакаме?
– Пожелавах лека нощ на Джоди. – Тя се обърна към съпругата му. – Добър вечер, Илейн. – Те докоснаха бузи, изпращайки звучни целувки във въздуха встрани.
– Привет, скъпа. Каква красива дреха!
– Благодаря ти.
– Толкова са приятни и леки за носене тези свободни, широки неща... – Тя дръпна от цигарата си и издиша огромен облак дим. – Тъкмо разказвах на Даяна за Елизабет.
Настроението на Керълайн помръкна, но тя учтиво каза:
– Какво за Елизабет? – очаквайки да чуе, че Елизабет е с Ага Хан2 или че е в Ню Йорк като модел за Vogue. Елизабет беше дъщерята на Илейн от предишния й брак, но независимо от факта, че Керълайн понякога имаше чувството, че знае за нея повече отколкото за себе си, двете никога не се бяха срещали. Елизабет делеше времето си между родителите си – майка си в Париж и баща си в Шотландия – и при редките случаи, когато се появяваше в Лондон, Керълайн неизменно беше някъде другаде.
Сега тя се опита да си спомни последните новини за Елизабет.
– Не беше ли в Западна Индия или нещо такова?
– Да, скъпа, заедно с един стар приятел от училище, и прекара прекрасно. Но долетя обратно у дома преди няколко дни и бе посрещната на Престуик от баща си с онази ужасна новина.
– Каква новина?
– Ех, нали знаеш, преди десет години, когато аз и Дънкан все още бяхме заедно, купихме онзи имот в Шотландия... е, всъщност Дънкан го купи, въпреки моята яростна съпротива... Това беше последната капка, която довърши брака ни. – Тя спря с объркано изражение на лицето.
– Елизабет? – деликатно я подсети Керълайн.
– Ах, разбира се. Ами, първото нещо, което Елизабет направи, беше да се сприятели с двете момчета от съседното имение..., е, не точно момчета, те бяха вече пораснали, когато тя се запозна с тях. Такива чаровници! Взеха Елизабет под крилото си като по-малка сестра. Не мина много време и тя влизаше и излизаше от къщата им, сякаш бе живяла там цял живот. И двамата я обожаваха, но за по-големия брат беше нещо наистина специално, просто му беше любимка, и, скъпа моя, точно преди тя да се прибере у дома, той загина в ужасна автомобилна катастрофа. Толкова отвратително, заледени пътища, колата се забила право в една каменна стена.
Напук на себе си, Керълайн беше истински потресена.
– О, колко ужасно!
– О, отвратително! Само на двадесет и осем. Чудесен фермер, прекрасна личност, толкова мил човек. Можеш да си представиш що за посрещане у дома е имала милата ми дъщеря! Тя ми позвъни, плачейки, за да ми каже, и аз копнеех да дойде в Лондон, за да се срещнем тук, да ни даде възможност да я утешим и да повдигнем духа й, но тя каза, че там има нужда от нея...
– Аз съм сигурен, че на баща й ще му е приятно тя да е там... – Паркър избра този момент, за да се материализира до лакътя на Керълайн и й подаде едно толкова студено Мартини, че почти заледи пръстите й. – Кого чакаме още? – попита той.