– Само двама ли сте?
– О, не – каза Керълайн. – Имаме още и Ангъс.
– Още един брат?
– Да. Той е почти на двадесет и пет.
– С какво се занимава?
– Не знаем.
Джон Лундстрьом учтиво, но изненадано повдигна вежди.
– Имам предвид точно това – каза Керълайн. – Не знаем с какво се занимава, не знаем и къде е. Разбирате ли, ние живеехме на остров Афрос, в Егейско море. Баща ми беше архитект и нещо като агент на хора, които искаха да си купят земя и да строят там. Така се запозна с Даяна.
– Момент, задръжте. Искате да кажете, че Даяна е отишла там да си купи земя?
– Да, и да си построи къща. Но не направи нито едно от двете. Вместо това се запозна с баща ми, ожени се за него и остана с всички нас, заживя в онази къща, която имахме открай време...
– Но вие сте се върнали обратно в Лондон?
– Да, баща ми почина, разбирате ли, затова Даяна ни доведе тук обратно със себе си. Но Ангъс каза, че той няма да дойде. Тогава беше на деветнадесет, с коса до раменете и беше абсолютно неулегнал. Даяна му предложи да остане в Афрос, ако иска, но той каза, че е по-добре тя да продаде къщата, защото си е купил „Мини Морис“ втора ръка и смята да пътува до Индия през Афганистан. Даяна го попита какво ще прави, като отиде там, и Ангъс каза, че ще търси себе си.
– Просто един от хилядите. Знаете го, нали?
– За съжаление, щом става дума за брат ми, от това не ми стана по-леко!
– Виждали ли сте го оттогава?
– Да. Върна се малко след като Даяна и Шон се бяха оженили, но знаете как е с тези неща. Помислихме, че е поне малко улегнал, но той изобщо не се беше променил. Не се бе покаял, и изобщо всичко, което Даяна му предложи, само влоши нещата, затова се върна отново в Афганистан и оттогава не сме чу нали нищо за него.
– Съвсем нищо?
– Ами... само веднъж. Пощенска картичка от Кабул или Сингапур, или Техеран или отнякъде там.
Тя се усмихна, опитвайки се да го представи като шега, но преди Джон Лундстрьом да измисли някакъв отговор, Кейти се протегна над рамото му, за да постави купа със супа от костенурка пред него, и тъй като разговорът се прекъсна, той се извърна от Керълайн и започна да разговаря с Илейн.
***
Вечерта напредваше, официална, предсказуема и – за Керълайн, – доста отегчителна. След кафето и брендито всички от ново се насочиха към гостната стая. Мъжете се ориентираха към ъгъла, за да си поговорят за бизнес, а жените се струпаха около камината, за да поклюкарстват, да обсъждат планове за Канада и да се възхищават на гоблена, върху който Даяна работеше.
След малко Хю се откъсна от групата на мъжете под предлог да напълни отново чашата на Лундстрьом. Но след като го направи, дойде до Керълайн, приседна на облегалката на креслото й и я попита:
– Как си?
– Защо питаш?
– Достатъчно добре ли си, за да отидем в „Арабела“?
Тя го изгледа. От дълбочината на креслото лицето й изглеждаше обърнато наопаки. Имаше странен вид.
– Колко е часът? – попита тя.
Той погледна часовника си.
– Единадесет. Може би си твърде уморена?
Преди тя да успее да отговори, Даяна дочу разговора им, вдигна поглед от гоблена си и се намеси.
– Вие двамата, излизайте! Хайде, тръгвайте!
– Къде ще ходят? – попита Илейн.
– „Арабела“ е един малък клуб, в който Хю членува.
– Звучи интригуващо...
Илейн се усмихна на Хю с вид, който говореше, че знае всичко за нощните клубове. Хю и Керълайн се извиниха, казаха лека нощ на компанията и излязоха. Тя се качи горе да си вземе палтото и спря за малко, за да си среши косата. Спря до вратата на Джоди, но светлината беше угасена и отвътре не се чуваше никакъв звук, затова реши да не го безпокои и слезе долу, в салона, където я чакаше Хю. Той отвори вратата и двамата излязоха заедно в мекия, ветровит мрак и тръгнаха по тротоара към мястото, на което бе паркирал колата си. Заобиколиха площадчето и се насочиха по „Кенсигтън Хай Стрийт“. Тя видя, че има новолуние, а върху тънкия сърп на луната се надпреварваха рошави облаци, гонени от вятъра. Дърветата в парка подмятаха голите си клони; оранжевото зарево на града се отразяваше в небето и Керълайн свали прозореца, остави студеният въздух да гали косата й и си помисли, че в такава нощ би трябвало да си в провинцията, сред природата, да се разхождат по тъмни, неосветени пътища, под вятъра, въздишащ в дърветата, там, където само променливата лунна светлина ще ти показва посоката.
Тя въздъхна.
– За какво беше това? – попита Хю.
– Кое за какво?
– Въздишката. Прозвуча като трагедия.