— Кои неща? Да ги изрека аз — изтезанията, насилието, условията в затворите, все неща, които ни унижават.
— В Малатя, вероятно ученици от кораническото училище, са убили един атеист — рече Ка.
— Не си спомням такъв случай — отвърна Тъмносиния, грижливо контролирайки думите си. — Ако са долни ислямистите, които заради едната слава, с гордост тръбят по телевизията за убийството на някой нещастен атеист, не по-малко безчестни са и ориенталистите, които, за да принизят пред света ислямисткото движение, преувеличават подобни новини, твърдейки, че убитите били десет-петнайсет души. Ако и господин Ханс Хансен е някой като тях, нека забравим за него.
— Ханс Хансен се поинтересува от някои неща около Европейския съюз и Турция. Отговорих на въпросите му. Подир седмица ми телефонира. Покани ме на вечеря в дома си.
— Просто ей така?
— Да.
— Твърде подозрително. Какво видя в дома му? Със съпругата си запозна ли те?
Ка забеляза как настанилата се до плътно спуснатите пердета Кадифе изостри вниманието си.
— Добро и щастливо е семейството на Ханс Хансен — рече Ка. — Една привечер, след излизането на вестника, дойде да ме вземе от гарата. Половин час по-късно пристигнахме в красива светла къща, заобиколена с градина. Държаха се прекрасно с мен. Ядохме пиле с картофи на фурна. Жена му първо беше задушила картофите, после ги беше изпекла във фурната.
— Каква е жена му?
Ка си представи продавача от „Кауфхоф“ Ханс Хансен.
— Колкото е рус и привлекателен широкоплещестият Ханс Хансен, толкова са руси и красиви Ингеборг и децата.
— Някъде по стените им имаше ли кръст?
— Не си спомням, нямаше.
— Имало е, ама не си обърнал внимание — рече Тъмносиния: — Обратно на това, което си представят нашенските почитатели на Европа, европейската интелигенция е дълбоко свързана с религията си, с кръста си. Само че нашичките, като се върнат в Турция, не приказват за тия неща, защото целият им проблем е да докажат, че технологичното предимство на Запада е триумф на атеизма… Но разправяй какво видя, какво си говорихте?
— Макар че работи в отдел „Международна информация“ на „Франкфуртер рундшау“, хер Хансен обича литературата. Разговорът ни опря до поезията. Приказвахме за поети, различни страни, разкази. Не усетих как е минало времето.
— Съжаляваха ли те? Изпитваха ли към теб загриженост, задето си турчин, задето си нещастен, самотен и беден политически изгнаник, задето разни пияни, напрегнати немски младоци измъчват никому неизвестни турци като тебе, просто за да се позабавляват?
— Не знам, никой не ме е притискал до стената.
— И да не са ти демонстрирали съжаление, и да не са те притискали до стената, стремежът да съжаляваш е свойство на човешката душа. Тъкмо това свойство се е превърнало в средство за препитание на милионите турски и кюрдски интелигенти в Германия.
— Семейството на Ханс Хансен, децата му, всичките са добри хора. Деликатни, меки. Може би тъкмо поради своята деликатност не са ми показали, че ме съжаляват. Обикнах ги. Дори и да са ме съжалявали, не съм му придавал значение.
— Значи това положение изобщо не засегна честта ти?
— Може и да ме е засягало, ала нея вечер се чувствах абсолютно щастлив с тях. По ъглите на масата с приятна оранжева светлина искряха лампи… Такива вилици и ножове не бях виждал, но в никакъв случай не се чувствах чак дотам чужденец, че да се разтревожа… Телевизорът беше включен, от време на време го поглеждаха и това ми създаваше усещането, че съм си у дома. Понякога, щом забележеха, че немският ми не върши работа, заговаряха на английски. След вечеря децата поразпитаха баща си за разни неща по уроците им, а преди да си легнат, родителите им ги целунаха. Тъй спокойно се чувствах, че към края на вечерта се протегнах и си взех второ парче от тортата. Никой дори не забеляза, а и да бяха забелязали, щяха да го приемат най-естествено. После дълго размишлявах върху това.
— Каква торта? — попита Кадифе.
— Шоколадова със смокини, виенска торта.
Настъпи мълчание.
— Какъв цвят бяха пердетата? — попита Кадифе. — Какъв десен?
— Бели или може би кремави — отвърна Ка, правейки се, че се опитва да си припомни. — С фигури на рибки, цветя, мечета и разноцветни плодове.
— Значи като плат за деца.
— Не, атмосферата там беше сериозна. Длъжен съм да отбележа: бяха щастливи, но не се смееха като нас за щяло и нещяло. Бяха доста сериозни. Може би за това и бяха щастливи? За тях животът е сериозна работа, изискваща отговорност. А не напразно усилие, горчив изпит, както е при нас. Тази сериозност обаче е изпълнена с виталност, с позитивизъм. Щастието им е многобагрено и премерено, както рибките и мечетата по пердето.