По-късно, докато си пиехме кафето и зяпахме как сред множеството на гарата двама възрастни турци, чистейки пода, си бъбреха и се смееха, той ми каза:
— Орхан бей, вашият приятел бе доста самотен човек. Освен мен във Франкфурт никой друг не знаеше с какво се занимава.
И отново обеща да ми разкаже всичко, каквото знаеше.
Първо минахме между постройките на стогодишната фабрика зад гарата и старата казарма и стигнахме до сградата, близо до „Гутлойщрасе“, в която Ка е живял последните осем години. Не открихме собственика, та да ни пусне в сградата и да ни отвори квартирката на Ка, гледаща към градина с детски кът и малък площад. Докато чакахме в лапавицата да ни отворят олющената стара врата, аз наблюдавах, ама така, сякаш си ги спомнях, занемарената градинка, бакалийката встрани и тъмните витрини на магазина за алкохол и вестници, които Ка ми бе описвал в писмата си и в редките ни чувания по телефона (с някаква параноична мнителност Ка не обичаше телефонните разговори с Турция, защото смяташе, че се подслушват). Пейките близо до люлките в градината, където през летните вечери Ка присядаше, за да пие бира с италиански и югославски работници, сега бяха обилно отрупани със сняг.
Поехме към гаровия площад, следвайки маршрута, изминаван през последните години от Ка на път за Общинската библиотека. И като Ка, комуто се харесваше да върви сред забързаните за работа хора, ние влязохме през един от входовете в гарата, минахме през подземния базар, после покрай сексмагазините, павилионите за туристически сувенири, сладкарниците и аптеките на „Кайзерщрасе“, закрачихме все край трамвайната линия и излязохме на площад „Хауптвахе“. Поздравявайки се с някои кюрди и турци от павилионите за дьонер-кебап, за кебапчета и за плодове и зеленчуци, Таркут Йолчюн ми обясни, че всички тия хора всяка сутрин казвали „Добро утро, професоре“ на Ка, който на път за библиотеката минавал оттук в един и същи час. Посочи ми големия магазин в края на площада: „Кауфхоф“ — бях го питал преди това за него. Казах му, че Ка е дошъл в Карс с палто, закупено оттук, но не приех предложението му да влезем вътре.
Франкфуртската общинска библиотека, посещавана от Ка всяка сутрин, бе модерна и безлична сграда. С типичните за подобни библиотеки посетители: домакини, старци, убиващи времето си, безработни, неколцина турци и араби, кикотещи се студенти, подготвящи курсовите си работи, както и вечни студенти; и още: дебелаци, сакати, луди и умствено изостанали. Младеж, от чиято уста се стичаше слюнка, вдигна глава от страницата на илюстрованата книга, която разглеждаше, и ми се изплези. Настаних своя спътник, притеснен от наличието на толкова много книги, в кафенето на приземния етаж и се отправих към лавиците с английска поезия, затърсих в читателските картони името на своя приятел, а срещу името му видях записано: Одън, Браунинг, Колридж… Всеки път, зърнех ли подписа на Ка, очите ми се наливаха със сълзи заради моя приятел, прекарал живота си в тази библиотека.
Прекратих издирването, потопило ме в плътна тъга. Върнахме се с моя спътник по същите булеварди. Някъде по средата на „Кайзерщрасе“, при магазина с тъпата табела „Световен сексцентър“, свихме наляво и една пряка по-надолу поехме по „Мюнхенерщрасе“. Тук видях турски павилиони за плодове и зеленчуци, за кебапчета и празен фризьорски салон. Вече бях подразбрал какво се гласи да ми показва Таркут бей; сърцето ми биеше лудо, но очите ми се приковаваха ту в портокалите и праза в павилиона, ту в еднокракия просяк, ту в отразените в замъглената витрина на хотел „Еден“ фарове на някаква кола, ту в неоновата буква „K“, проблясваща в искрящо розово сред спускащата се пепелява привечер.
— Ето тук, точно тук откриха тялото на Ка — рече Таркут Йолчюн.
Сведох безмислено поглед към мокрия паваж. От плод-зеленчука изскочиха, побутвайки се, две хлапета, едното стъпи на мокрите павета тъкмо там, дето бе рухнало надупченото от три куршума тяло на Ка, и отмина покрай нас. Червените стопове на спрелия малко по-нагоре камион се отразяваха върху асфалта. Няколко секунди Ка се бе гърчил от болка върху тези павета и бе издъхнал, преди да пристигне линейката. Вдигнах за миг глава и се взрях в късчето небе, което е виждал, умирайки: старите мрачни сгради, в чиито приземни етажи се помещаваха павилионите за турски дьонер-кебап, пътническите агенции, фризьорските салони и бирариите, очертаваха, заедно с уличните лампи и електропроводите, съвсем тясна ивица небе. Ка е бил застрелян нейде към полунощ. Час, в който, според Таркут Йолчюн, по тротоарите все пак още щъкат напред-назад проститутки. Истинската „проституция“ била една пряка по-нататък, на „Кайзерщрасе“, ала през някои по-оживени нощи, в края на седмицата или по време на панаирите „жените“ плъзвали и насам. Забелязвайки, че се оглеждам, сякаш издирвам някакви улики, каза: