„Прострелян е отзад, следователно някой упорито го е следвал“ — заключил възрастният, бъбрив детектив. Вероятно са го следили още от Хамбург. Полицията работела и по тези версии: ревност на сексуална почва и разчистване на политически сметки между турци. Ка нямаше никакви връзки с подземния свят от района на гарата. Като виждаха снимката му, продавачите обясняваха на полицията, че понякога обикалял сексмагазините и влизал в кабинките за порнофилми. След време полицията прекратила работата по случая, понеже нито била налице каквато и да е информация, вярна или невярна, нито пък от страна на пресата или на други влиятелни среди бил оказан натиск убиецът да бъде разкрит. Възрастният покашлюващ детектив, който се държал така, сякаш бил забравил, че разследва престъпление, поканил познатите на Ка, ала по време на разпита говорил предимно той. От този откровен детектив туркофил Таркут Йолчюн научил, че през осемте години преди заминаването за Карс, в живота на Ка е имало само две жени. Туркиня и германка. Грижливо записах в бележника си телефонните номера и на двете жени. През четирите години след завръщането си от Карс, Ка не бе имал връзка с нито една жена.
Безмълвно закрачихме под снега обратно към дома на Ка, открихме едрия, симпатичен, непрекъснато оплакващ се собственик на къщата. Отключи лъхащата на хлад и сажди мансарда на старата сграда, вметна ядно, че ако не изнесем вещите и цялата тая мръсотия, щял да ги изхвърли, понеже възнамерявал да даде квартирата под наем, и си тръгна. Щом пристъпих в тъмната, душна квартирка, където Ка бе прекарал осем години от живота си, ме лъхна неповторимия мирис на Ка, който познавах още от детството, и очите ми се насълзиха. Беше същият мирис, който, когато посещавах дома им, излъчваха изплетените от майка му вълнени пуловери, училищната му чанта и самата негова стая; мисля, че този аромат се разнасяше от някакъв турски сапун, чиято марка не познавах и така не се сетих да попитам коя е.
Първите години в Германия Ка бе работил като хамалин, като преносвач на мебели по домовете, като бояджия, като преподавател на турците по английски език; щом започнал да получава „имигрантската си заплата“, понеже бил признат официално за „политически изгнаник“, той се поотдръпнал от народните домове, чиито комунистически среди му били осигурявали препитанието дотогава. Турските комунисти в изгнание приемаха Ка за „буржоа“ и за доста затворен в себе си човек. През последните дванайсет години друг източник на приходи за Ка бе участието му в поетичните четения в общинските библиотеки, културните домове и турските дружества. Изнесеше ли три пъти месечно рецитали, посещавани само от турците (слушателите му рядко надхвърляха двайсетина), той изкарваше петстотин марки, а вземеше ли си и заплатата на политически изгнаник от четиристотин марки, успяваше да избута месеца, макар това да не се случваше често. Столовете и пепелниците му бяха изпочупени, електрическата му печка — ръждясала. Понеже бях ядосан, задето в началото собственикът на къщата ме притисна, бях решил да отнеса всички вещи на Ка, напъхвайки ги и в стария му куфар, и в найлонови торби: възглавницата, която ухаеше на косата му, коланът и вратовръзката, които, спомням си, носеше в лицея, обувките „Бали“, за които в едно писмо ми бе писал, че са меки като пантофи, макар бомбетата им да бяха пробити от ноктите му, четката за зъби и мръсната чаша, в която четката още стоеше, около триста и петдесетте книги, стария телевизор и видеото, за което не ми бе споменал, опърпаното му сако, ризите му и осемнайсетгодишните пижами, които си беше донесъл от Турция. Ала изгубих самообладанието си, когато не видях на писалището онова, което се надявах да открия още с влизането си в стаята му и заради което всъщност бях пристигнал във Франкфурт.