На слизане от екипажа Тургут бей рече:
— Отворили са тук доста нови магазини! Изчакай малко, да огледам витрините.
Осъзнавайки, че баща й е готов да се върне обратно, Кадифе престана да го увещава за каквото й да било. И понеже Тургут бей пожела чаша липов чай, пък и за да затрудни агента, ако имаше изобщо такъв, дето ги бил следял, влязоха в една чайна, поседяха мълком, вгледани в сцената с преследването по телевизията. На тръгване, току до изхода Тургут бей видя стария си бръснар, върнаха се, поседнаха пак. Докато се правеше, че слуша дебелия бръснар, Тургут бей прошепна на Кадифе:
— Не закъсняваме ли, не е ли неудобно вече и не е ли по-добре изобщо да не ходим?
Кадифе обаче го хвана под ръка и се вмъкнаха не в задния двор, а в някакъв магазин за канцеларски принадлежности, където той си избра въздлъжка тъмносиня писалка. През задната врата на електрическата компания „Ерсин и инсталационни материали“ попаднаха във вътрешен двор и когато се отправиха към задния вход на хотел „Асия“, Кадифе забеляза как лицето на баща й бе се наляло с кръв.
При задния вход на хотела бе тихо, притиснати един към друг, баща и дъщеря поизчакаха известно време. Подире им нямаше никого. Сториха няколко крачки, ала стана тъй тъмно, че Кадифе едва смогна опипом да намери водещото към фоайето стълбище. „Не пускай ръката ми“ — рече Тургут бей. Във фоайето, чиито високи прозорци бяха покрити с плътни пердетата, бе сумрачно. Излъчващата се от белезникавата, мръсна лампа на рецепцията мъртвешка светлина, едва-едва осветяваше небръснатото, похабено лице на рецепциониста. В сумрака различиха силуетите на неколцината щъкащи из фоайето или спускащи се по стълбите посетители. Повечето от силуетите бяха било на цивилни полицаи, било на контрабандисти на животни и дървен материал, било на мъже, прекарващи „тайно“ през границата нелегални работници. Някога, преди осемдесет години, в този хотел бяха отсядали предимно богати руски търговци, по-късно — турци от Истанбул, пристигнали с намерение да търгуват с Русия, както и разни двойни английски агенти от аристократично потекло със задача да вкарват през Армения шпиони в Съветския съюз, а днес в него преспиваха занимаващите се с куфарна търговия и проституция грузинки и украинки. Мъже, главно от околностите на Карс, наемаха първо стаи за тия жени, водеха в стаите един вид полусемеен живот, а привечер, когато с последния микробус се прибираха по селата си, жените напускаха стаите и в здрачния бар на хотела пиеха чай с коняк. Качвайки се по застланото някога с червен килим стълбище, Тургут бей и дъщеря му зърнаха насреща си една от тия руси, уморени жени и той прошепна на Кадифе:
— Такъв космополитен е бил и „Гранд хотел“-а в Лозана, дето бил отседнал Исмет паша. — След което измъкна от джоба писалката си. — И аз като пашата в Лозана ще подпиша прокламацията с нова-новеничка писалка — заключи той.
Кадифе вече не можеше да прецени дали за да си отдъхне или за да се позабави, баща й непрекъснато спира по стълбите. Пред вратата на стая 307 Тургут бей отсече:
— Подписвам прокламацията и си тръгвам веднага.
Вътре бе тъй многолюдно, че в първия момент Кадифе се запита дали не са объркали стаята. Щом забеляза Тъмносиния и двама млади ислямистки активисти със свъсени лица, Кадифе отведе баща си при тях. Стаята не бе добре осветена, въпреки голата крушка на тавана и лампата във форма на риба върху подставката. В отворената уста на тая бакелитена риба, която стоеше изправена на опашката си, бе завинтена крушка, а в окото й бе скрит държавен микрофон.
И Фазъл бе в стаята; изправи се, зървайки Кадифе, ала, както и останалите, които от уважение към Тургут бей наскачаха на крака, и той не си седна веднага на мястото, а възхитен и омагьосан продължи известно време да съзерцава Кадифе. Няколко души решиха, че Фазъл възнамерява да говори, ала Кадифе дори не го забеляза. Цялото й внимание бе насочено към възникналото между Тъмносиния и баща й напрежение.