— Тогава нека да отговоря първо аз — намеси се Тъмносиния. — Хич не ми пука за европейските господа… Стига ми, например, да не се опитват да ме засенчват, туй ми е болката. Макар че ние и тъй и тъй си живеем в сянката им…
— Не го насочвайте, оставете го да изрази каквото чувства — рече Тургут бей. — Вие ще говорите последен. — Усмихна се на колебаещия се младеж с червендалестото лице. — Трудно май се взема решение. Въпросът е опасен, затова. Но със стърчене на прага той няма да се разреши.
— Претекст, туй е само претекст! — обади се глас изотзад. — Не ще да подпише прокламацията.
Всеки се вглъби в собствените си мисли. Няколко души се насочиха към прозореца и замислено се вгледаха в преминаващия под снега на булевард „Карадаа“ екипаж. По-късно, когато Фазъл се опита да разтълкува на Ка настъпилата „магическа тишина“, щеше да каже: „В този миг, повече от всякога, ние като че ли се почувствахме братя.“ Звукът на прелитащ в мрачната вис самолет наруши тишината. Всички напрегнато се вслушаха и Тъмносиния прошепна:
— Това е втори самолет за днес.
— Аз си тръгвам! — извика някакъв мъж.
Беше към трийсетинагодишен с безцветно лице и безцветно сако, никой досега не го бе забелязал. Беше готвач в Социално-осигурителната болница и начесто поглеждаше часовника си. Дошъл бе със семействата, чиито близки бяха изчезнали. Говореше се, че по-големият му брат се занимавал с политика, една нощ го отвели в участъка за показания и повече никога не се завърнал. Мъжът, според слуховете, искал държавата да издаде „смъртен“ акт на изчезналия му брат, та да се събере с жена му. Бил отпращан от полицията, от тайните разузнавателни служби, от прокуратурата и военните гарнизони, към които, година подир изчезването на брат си, се обръщал с молби, а по-късно се присъединил към семействата, чиито близки също били изчезнали, повече за да обсъжда темата с тях, отколкото поради жажда за мъст.
— Зад гърба ми може и да злословите, да ме наречете страхливец. Страхливци сте вие. Страхливци са вашите европейци. Пишете им, че тъй съм рекъл. — Хлопна вратата и напусна.
И тогава проявиха интерес към личността на господин Ханс Хансен. Въпреки опасенията на Кадифе, Тъмносиния доста деликатно поясни, че той е добронамерен немски журналист, който искрено се вълнува от „проблемите“ на Турция.
— Господ да те пази от добронамерен германец — измъдрува някой отзад.
Стърчащият до прозореца младеж с черно сако запита ще бъдат ли публикувани и някакви специални изявления, освен прокламацията. Кадифе отвърна, че и това е възможно.
— Другари, нека не се изчакваме като наплашени ученици от началното училище, за да вземем думата — вметна някой.
— Уча в лицей — захвана вторият младеж от кюрдската групировка. — Премислил съм какво да говоря още преди да се явя тук.
— Замисляли ли сте се какво изявление бихте направили някога в някой германски вестник?
— Да, точно така — отвърна младежът с благоразумен тон, макар да бе превъзбуден. — И аз, като всички вас, тайничко съм си мислил да изложа идеите си пред света, ако ми се отдаде случай.
— Аз пък изобщо не мисля за такива работи…
— Ще кажа нещо съвсем простичко — рече превъзбуденият младеж. — Напишете във франкфуртския вестник следното: „Ние не сме глупави! Ние сме само бедни! Наше право е да изискваме да бъде зачитана тази разлика.“
— Аллах да ни е на помощ.
— Извинете моля, ама като казвате „ние“ — попита някой отзад, — кого имате предвид: турците, кюрдите, азербайджанците, черкезите, карсците?… Кого?
— Защото най-голямата грешка на човечеството — продължи превъзбуденият младеж от групировката, — най-голямата заблуда от хиляди години насам е объркването на бедността с глупостта.
— Я разтълкувай какво е да си глупак?
— Забелязвайки всъщност това предизвикващо срам мисловно объркване в достойната човешка история, религиозните лидери и моралистите заявяват, че беднякът притежава знание, човечност, ум и сърце. Ако види беден човек, господин Ханс Хансен го съжалява. Е, може би не веднага, ама започва да си мисли, че беднякът е пропилял шансовете си глупак, че той просто е безволев пияница.
— За господин Ханс Хансен не знам, ама всеки си мисли така, види ли бедняк.
— Моля, изслушайте ме — обади се превъзбуденият кюрдски младеж, — след това няма да кажа повече нищо. Хората може би съжаляват всеки един бедняк поотделно, но когато цялата нация е бедна, светът я възприема като глупава, безмозъчна, мързелива, мръсна и неспособна. Присмива й се, не я съжалява. Намира за смешни културата, традициите и обичаите й. След време хората се срамуват от тия си мисли, престават да се надсмиват и за да не бунят имигрантите от същата нация, почистващи работните им места и изпълняващи най-черната работа, започват да се правят, че уж проявяват интерес към културата им, че уж ги приемат за равни.