Тия думи не получиха никакво одобрение. Хората се поусмихнаха едва-едва, понеже всичко изречено в стаята се приемаше на шега. Някой подхвърли:
— Ти и без друго си глупак! — ала тъкмо тогава по-възрастният левичар и мъжът с черното сако получиха силен пристъп на тютюнджийска кашлица, та не стана ясно кой го подхвърли.
Пак тогава младежът с червендалестото лице, охраняващ вратата, захвана да рецитира:
От покашляния, подмятания и смехове Фазъл не успял да схване добре продължението на това стихотворение. Ала все пак го преразказа на Ка, и не толкова заради самото стихотворение, колкото заради възраженията, които породило то. От всички детайли, три бяха включени и в краткия текст, предназначен за германската преса, и в стихотворението „Човешкият род и звездите“, което Ка щеше да сътвори малко по-късно:
1. „Онова «там» не бива да ни плаши, там няма нищо страшно“ — извика приближаващият средна възраст отколешен ляв активист.
2. След като заяви, че „Не трябва да се отказваме от принадлежността си към турската нация“, възрастният журналист от азербайджански произход, дето от време на време подпитваше „Коя нация имате предвид?“, се впусна в обстоен исторически преглед, включващ Кръстоносните походи, масовото унищожение на евреите, избиването на червенокожи в Америка, избиването на алжирски мюсюлмани от французите; някакъв пораженец пък вероломно зададе въпроса „А къде остават милионите арменци от Карс и Анадол?“; информаторът, водещ си бележки, най-вероятно го пожалил, та не отбелязал името му.
3. Някой се обади, че „тъй дълго и глупаво стихотворение не може да бъде преведено вярно и господин Ханс Хансен няма да го публикува във вестника си“. По този повод присъстващите в стаята поети (трима на брой) ожалиха злощастната самотност на турския поет в света.
Когато, облян в пот, младежът с червендалестото лице завърши стихотворението, което вкупом възприеха като глупаво и примитивно, няколко души сардонично изръкопляскаха. Младият кюрд, чийто чичо беше в Германия, се оплака, че „с нас“ ще се отнасят още по-подигравателно, ако подобно нещо се публикува в германския вестник.
— Когато те пишат стихотворения, песни, в тях се говори за цялото човечество. Те са човеци, а ние сме само Мюсюлмани. Когато пишем, стихотворението се получава етническо.
— Моето послание е следното. Пишете — каза мъжът с черното сако. — Ако европейците са прави и ако ние нямаме никакво друго бъдеще и спасение, освен да заприличаме на тях, да обсъждаме сега по какво приличаме повече на себе си е нелепо и не е нищо друго, освен безсмислена загуба на време.
— Подобни думи ще ни представят пред европейците в най-глупашката светлина.
— Осмелете се, моля ви, най-накрая да кажете коя е тая нация, дето щяла да изглежда глупава?
— Господа, държите се така, сякаш сте по-умни и по-стойностни от европейците, но ако германците открият консулство в Карс и започнат да раздават безплатни визи, кълна се, че за седмица Карс ще се опразни.
— Това е лъжа. Преди малко моят другар заяви, че дори и да му дадат виза, пак няма да замине. И аз няма да замина, ще си остана тук със собствената си чест.
— И други ще останат, знайте го, господа. Я да си вдигнат ръцете, тези, дето няма да заминат, та да сме наясно.
Няколко души много сериозно вдигнаха ръце. Към тях нерешително се присъединиха един-двама младежи.
— Най-напред обяснете защо заминалите да са хора без чест? — запита мъжът с черното сако.
— Трудно се обяснява на неразбиращи — загадъчно изрече един от присъстващите.
Тъкмо в тоя миг, забелязвайки тъжния поглед на Кадифе, зареян навън през прозореца, сърцето на Фазъл заби ускорено. „Аллах, съхрани моята простота — каза си той. — Опази разума ми от помрачение.“ Хрумна му, че думите му биха се понравили на Кадифе. Прищя му се да бъдат написани в германския вестник, ала никой не се впечатли, понеже всеки повтаряше своето.