— Ако вярваш, да — отвърна предпазливо Ка.
— Само на тебе го казвам. Знам обаче, че Неджип е споделил с теб свои тайни, които не е разкривал пред никого другиго. Моля те, кажи ми истината? Защото той не е споменавал пред мен, че се страхува от зараждащия се в него атеизъм. Вероятно е говорил на тази тема са теб? Неджип нито веднъж ли не е казал, че изпитва съмнение — да не дава Господ! — относно съществуването на Аллах?
— Да, разговаря с мен, но не в този смисъл. Каза ми, че човек плаче, когато си спомня за смъртта на родителите си, изпитва удоволствие от мъката си и тогава, ще-не ще, се замисля дали Аллах съществува.
— Същото се случва и с мене — вметна Фазъл. — Убеден съм, че това съмнение ми го е предал духът на Неджип.
— Това съмнение обаче не означава атеизъм.
— Да, но вече започнах да оправдавам самоубилите се момичета — изрече с тъга Фазъл. — А преди малко и самият аз заявих, че ще се самоубия. Не ми се ще да вярвам, че покойният ми приятел е бил атеист. Само че сега чувствам един атеистичен глас в сърцето си и се боя. Знам, че вие сте такъв, но вие живеете в Европа, познавате интелектуалци, познавате хора, които употребяват алкохол и наркотици. Моля ви, кажете ми още веднъж какво чувства един атеист?
— Той не изпитва непрекъснато желание да се самоубие, няма такова нещо.
— Е, не непрекъснато, но понякога искам да се самоубия.
— Защо?
— Защото непрекъснато мисля за Кадифе и нищо друго няма в главата ми! Непрекъснато е пред очите ми. Когато уча, когато гледам телевизия или очаквам спускането на вечерта, всичко ми напомня за Кадифе, дори най-безинтересните неща, и това ме изпълва със страдание. Изпитвах такива чувства още преди Неджип да умре. Всъщност никога не съм обичал Теслиме, а единствено Кадифе. Но понеже приятелят ми я обичаше, погребах дълбоко в душата си своето чувство. Неджип ми говореше за Кадифе и самият той провокира моята любов към нея. Когато войниците нахлуха в спалното помещение, разбрах, че Неджип вероятно е убит и, да, зарадвах се. Но не защото щях да мога открито да покажа любовта си, а заради омразата си към Неджип, който провокира любовта ми към Кадифе. Сега Неджип е мъртъв, вече съм свободен, но не си направих никакъв друг извод, освен че обичам още повече Кадифе. От сутринта мисля по тези проблеми, не мога да мисля за нищо друго и, ох, Аллах, не зная как да постъпя.
Фазъл покри с две ръце лицето си и се разрида. Обхванат от някакво егоистично безразличие, Ка си запали цигара „Марлборо“. След което взе да гали Фазъл по главата.
В този момент към тях приближи агентът Саффет, който с едно око следеше телевизора, с другото — тях.
— Момчето плаче напразно, не съм занесъл личната му карта в полицията, у мене е — рече той. Извади я от джоба си и я подаде на Ка, тъй като продължаващият да плаче Фазъл не прояви никакъв интерес. — Защо плаче? — запита той с полупрофесионално-получовешко любопитство.
— От любов — отвърна Ка.
Това успокои агента. Той напусна чайната, а Ка го изпроводи с поглед.
После Фазъл запита как би могъл да привлече вниманието на Кадифе. Между другото спомена, че цял Карс знае за любовта на Ка към сестрата на Кадифе. Страстта на Фазъл изглеждаше тъй безнадеждна и невъзможна, че Ка се уплаши да не би и неговата любов към Ипек да се окаже толкова безнадеждна. Унило повтори пред все още хлипащия Фазъл мисълта на Ипек „Бъди себе си!“.